— „Рю Мадлен“ — каза той. — Номер двайсет и шест.
— Приятен квартал — каза шофьорът и запали колата, която приличаше на всяка друга.
Апартаментът на „Рю Мадлен“ прибави ново измерение към загадката, която представляваше Карин де Врийс. Освен че беше огромен, той бе обзаведен скъпо и с вкус: мебелите, завесите и картините в него съвсем не бяха по джоба на служител от посолството.
— Съпругът ми не беше от бедните — обади се вдовицата, щом забеляза реакцията на Дру спрямо обстановката. — Той не само се преструваше на търговец на диаманти, но и вземаше активно участие в сделката — с обичайното си въодушевление.
— Трябва да е бил много свестен човек.
— Нещо повече — добави Де Врийс с равен тон. — Моля ви, седнете, мосю Латъм. Мога ли да ви предложа питие?
— Като си спомня за киселото вино в кафенето50, което избрахте, приемам с благодарност.
— Имам шотландско уиски.
— Тогава не просто приемам — моля смирено.
— Няма нужда — добродушно се засмя Де Врийс и се запъти към огледалния бар. — Фреди ме научи винаги да държа четири вида питиета подръка — продължи тя, отвори кофичка с лед, после бутилка и му сипа питието. — Червено вино със стайна температура, охладено бяло вино — едното десертно, другото — сухо, и двете с добро качество, а също така шотландско уиски за англичаните и бърбън за американците.
— А за германците?
— Бира. Марката няма значение; той казваше, че те пият каквото и да е. Но тогава, както ви казах, беше много предубеден.
— Трябва да е познавал и други германци.
— Natürlich. Той смяташе, че те издигат в култ стремежа си да се правят на британци. Уиски — шотландско, без лед, макар че предпочитат да е с лед — тя донесе на Дру чашата и му посочи един стол. — Седнете, мосю Латъм, трябва да обсъдим някои неща.
— Всъщност, точно затова дойдох.
Дру седна в мекото кресло срещу тапицираната в меко кадифе кушетка, която бе предпочела Карин де Врийс.
— Няма ли да ми направите компания? — той леко повдигна чашата си.
— Може би по-късно — ако изобщо има „по-късно“.
— Вие сте смес от загадки, госпожа.
— Оттам, където сте седнал, със сигурност ви се струвам точно такава. Както и да е, но в сравнение с вас аз съм самата простота. Загадката сте вие. Вие и американското разузнаване.
— Струва ми се, че тази забележка изисква обяснение, госпожа Де Врийс.
— Разбира се, и ще го получите. Изпращате в долината човек в дълбока нелегалност, един извънредно талантлив агент, който говори гладко пет-шест езика, и пазите съществуването му в пълна тайна от Европа, в такава дълбока тайна, че той не е защитен отникъде, няма никой, с когото да може периодично да се свързва, защото никой не е упълномощен, нито пък отговорен да го съветва.
— Хари винаги е имал възможност да се измъкне — запротестира Латъм. — Той е пътувал из цяла Европа и в Средния Изток. Би могъл да спре някъде, да вдигне някой телефон, да се обади във Вашингтон и да каже: „Това е, дотук бях“. Нямаше да е първият таен агент, постъпил по този начин.
— Тогава вие не познавате собствения си брат.
— Какво искате да кажете? За Бога, израснали сме заедно.
— И професионално ли?
— Не, нямах предвид това. Работим в различни области.
— Тогава наистина нямате представа колко ревностно си върши работата.
— Ревностно?!
— Той е фанатик — точно като хората, които преследва.
— Не обичаше нацистите. Но кой ги обича?
— Не това исках да кажа, мосю. Като ръководител Хари имаше достъп до Източна Германия, който американците му осигуряваха; те му даваха информация и от тази информация зависеха заповедите, които даваше на подчинените си, сред които беше и моят съпруг. Брат ви не се ползваше с това предимство. Той действаше сам.
— Така се налагаше. Операцията изискваше пълна изолация. Не биваше да се оставя и най-малката следа. Дори аз не знаех кодовото име, под което той работеше. Вие не мислите ли така?
— Хари нямаше достъп до нас, но врагът му е имал достъп до Вашингтон.
— Какво, по дяволите, искате да кажете?
— Вие правилно отгатнахте: аз знаех за мисията на брат ви. Всъщност, той действаше под името Ласитър, Александър Ласитър.
— Какво? — изумен, Латъм рязко се наведе напред. — Откъде сте се сдобила с тази информация?
— След като и вие не сте знаел какво име използва, откъде бих могла да разбера? От врага, естествено, от член на Братството, както те го наричат.
— Нещата станаха твърде заплетени, госпожа. Моля ви за още едно обяснение.