— И аз се радвам, че се върнах, братче.
Хари затвори очи. Сънят бързо го обгръщаше и изведнъж на вратата в стаята му се почука тихо, но настоятелно. Той ядосано поклати глава, измъкна се от завивките, стана несигурно от леглото и затърси хавлията, предоставена му от хотела — беше метната на едно кресло. Залитайки, той тръгна към вратата.
— Кой е? — извика Хари.
— Дрозда, от Лангли53 — дойде тихият отговор. — Трябва да говоря с теб, Жило.
— Така ли?
Хари бе объркан: знаеше колко секретно е кодовото му име. Той отвори вратата. В коридора стоеше един сравнително нисък мъж, с приятно, доста бледо лице — от тези, които човек лесно забравя. Беше облечен в черен делови костюм, с очила със стоманени рамки.
— Какъв е този „дрозд“? — попита Латъм и покани с жест емисаря на ЦРУ да влезе.
— Нашите кодови имена се променят, твоето — не — отвърна непознатият.
Той влезе и протегна ръка. Хари я пое, но все още беше объркан.
— Не мога да ти изразя нашето задоволство от това, че успя да се върнеш от студа.
— Това да не е намек за Джон льо Каре54? Ако е така, той се е справил по-добре от мен. „Жилото“ звучи добре, но „Дрозд“ е малко банално, не мислите ли? И защо не дойдохте в посолството? Много съм изтощен, господин Дрозд. Наистина имам нужда от сън.
— Да, знам и искрено съжалявам. Както и да е, има и по-високо ниво от посолството. Сигурен съм, че знаете.
— Естествено. Има Директор на ЦРУ, после са Държавният секретар и президентът. Но пак ще повторя — какъв е този „дрозд“?
— Това би ви отнело само няколко минути — каза човекът с приятното лице, като не обърна внимание на въпроса на Хари и извади джобен часовник от жилетката си. — Това е фамилна ценност; зрението ми е слабо и се надявам, че така ще ми бъде по-лесно да виждам колко е часът. Само две минути, господин Латъм, и се махам.
— Преди да продължите, по-добре ми покажете някое съвсем автентично удостоверение за самоличност, по дяволите!
— Разбира се — натрапникът вдигна джобния часовник пред лицето на Хари, натисна бутона му и каза ясно и отчетливо:
— Здравейте, Александър Ласитър. Аз съм вашият приятел — доктор Герхард Крьогер. Трябва да поговорим.
Погледът на Хари изведнъж се разфокусира, зениците му се разшириха. Той се взираше в нищото.
— Здрасти, Герхард — каза той. — Какво правят моите любими касапи?
— Добре са, Алекс. А вие как сте, разходихте ли се днес из ливадите?
— Хайде, докторе, сега е нощ. Да не искате да попадна право в някоя глутница добермани? Къде ви е умът?
— Извинете, Александър. Оперирах почти цял ден и вие сте напълно прав — уморен съм почти колкото вас… Но кажете ми, Алекс, когато мислено се срещнахте с онези хора в американското посолство, какво се случи?
— Всъщност нищо. Аз им дадох всичко, което бях донесъл, и през следващите няколко дни ще го преглеждаме.
— Добре, нещо друго?
— Брат ми се обади от Париж. Следят някаква подозрителна кола. Малкото ми братче е свястно момче. Ще ви хареса, Герхард.
— Сигурен съм. Нали той работеше за Консулски Операции?
— Точно така… Защо ми задавате тези въпроси?
В този миг бледият непознат отново протегна напред часовника, натисна бутона два пъти и погледът на Хари се проясни, очите му се фокусираха.
— Наистина се нуждаеш от сън, Хари — каза човекът, представил се като „Дрозд“. — Но няма да мога да се свържа с теб. Знаеш ли, ще опитам да ти се обадя, може ли?
— Какво?…
— Утре ще се свържа с теб.
— Защо?
— Не помниш ли? Боже мой! Страшно си уморен. Директорът на ЦРУ, Държавният секретар… Президентът, Хари. Той ме изпраща. Това искаше да знаеш, нали?
— Да… о’кей. Това исках.
— Поспи, Жило. Заслужаваш си го.
Дроздът побърза да излезе и затвори вратата след себе си, докато Хари Латъм с походка на робот се върна до леглото и падна в него.
— Кой е Дрозд? — попита Хари.
Беше сутрин и тримата офицери от разузнаването седяха около масата за конференции както и предишния ден.
— Получих съобщението ти преди два часа — каза американецът от ЦРУ. — Събудих по телефона самия Директор на ЦРУ, но той никога не бе чувал за Дрозд. Освен това името му се стори доста глупаво — както и на теб, Латъм.
— Но той беше при мен! Видях го, говорих с него! Той беше там!
— За какво си говорихте, мосю? — попита служителят на френското разузнаване.
— Не си спомням със сигурност… Всъщност не знам. Всичко вървеше съвсем нормално, той ми зададе няколко безобидни въпроса, а после… Просто не помня.
— Позволете ми да предположа, офицер Латъм — намеси се генерал-майорът от британската МИ-5. — Вие сте преживял три извънредно напрегнати — о, по дяволите — три непоносими години. Не е ли възможно — казвам го с цялото си уважение към вашия изключителен интелект — да се поддавате на илюзорни моменти? Боже мой, човече, случвало се е мои агенти, които имат по две самоличности, да фантазират и да се пречупват, след като са преживели само половината от вашия стрес.