Жан-Пиер Жодел, седемдесет и осемгодишен, някогашен безпощаден водач на Съпротивата, от петдесет години чакаше да изпълни едно обещание, една клетва, която бе дал пред себе си и своя Бог. Той се провали в съда, в светая светих на съдебните зали — не, не се провали, по-скоро съдиите го пренебрегнаха, подиграха му се, казаха, че трябва да бъде затворен в лудница заедно с жалките си фантазии — там му било мястото! Великият генерал Монлюк бе истински герой на Франция, близък сътрудник на Великия Шарл Андре дьо Гол.
Всичко беше такава свинщина! Монлюк бе изменник, страхливец. Предател! Подмазваше се на арогантния Дьо Гол, даваше му незначителни сведения, а пълнеше собствените си джобове с нацистко злато и предмети на изкуството, които струваха милиони. Като последица от това Великият Шарл в еуфорично преклонение обяви Монлюк за герой от войната, за човек, който трябва да се почита. Това бе команда за цяла Франция.
По дяволите! Колко малко знаеше Дьо Гол! Монлюк бе наредил да екзекутират жената на Жодел и първородния му син — петгодишно дете. Вторият му син, бебе на шест месеца, бе пощаден — вероятно поради извратения разсъдък на офицер от Вермахта, който беше казал: „Той не е евреин, все някой ще го прибере“17.
Намери се кой да го осинови. Един съратник от Съпротивата, актьор от „Комеди Франсез“. Той бе намерил ревящото бебе сред развалините на разрушената къща в покрайнините на Барбизон, където бе дошъл заради тайното събрание на следващата сутрин. Актьорът занесе детето у дома при жена си — знаменита актриса, която германците обожаваха. Тя съвсем не им отвръщаше със същото — играеше пред тях по заповед, не доброволно. В края на войната от Жодел бе останал само скелетът на предишното му „аз“; той бе неузнаваем психически, с безнадеждно променено съзнание — и го знаеше. През трите години в концентрационен лагер беше трупал на купчини телата на задушени с газ евреи, цигани и „низши елементи“, от което почти се бе превърнал в идиот. Той беше получил тикове, мигаше, без да се контролира, имаше спазми в гърлото — и всичко това бе придружено от тежко психическо увреждане. Никога не се беше представял на оцелелия си син и на „родителите“, които го бяха отгледали. Вместо това се скиташе из парижките улици, често променяше името си и отдалеч наблюдаваше как детето расте, възмъжава и се превръща в един от най-известните актьори на Франция.
И причина за тази непоносима болка беше Монлюк — извергът, който в този момент влизаше в обсега на оптическия мерник на Жодел. Само след секунди обетът му пред Бога щеше да бъде изпълнен.
Изведнъж се чу ужасно изплющяване и гърбът на Жодел пламна. Той изпусна оръжието. Обърна се и с изненада видя двама мъже по ризи, които го гледаха. Единият държеше камшик.
— Би било цяло удоволствие да те убие човек, стар идиот такъв, но твоето изчезване ще ни донесе само затруднения — каза мъжът с камшика. — Твоята пияна уста непрекъснато бълва щуротии. По-добре се връщай в Париж, при твоите пияници и отрепки. Изчезвай или ще умреш!
— Откъде… Откъде сте разбрали?…
— Ти си психично болен, Жодел, или там както се казваш тоя месец — обади се другият палач. — Да не мислиш, че не сме те забелязали как кършеше листака тия два дни, докато се довлечеш с пушката до това толкова удобно място? Едно време май си бил много по-добър.
— Убийте ме тогава, кучи синове! По-добре да умра тук и да знам, че съм бил съвсем близо до целта, отколкото да продължа да живея!
— Не, генералът няма да го одобри — отвърна първият с камшика. — Може да си казал на другите какво си решил да правиш, а ние не искаме разни хора да идват да търсят теб или тялото ти на територията на това частно владение. Ти си смахнат, Жодел, всички знаят. Съдът го доказа.
— Те са подкупени!
— Ти си параноик.
— Аз знам, че това е вярно!
— Ти си и пияница, и това е засвидетелствано в поне дузина кръчми по Рив Гош18, откъдето са те изхвърляли. Дано идеш в ада от пиене, Жодел, но сега се измитай оттук, да не те пратя аз там. Ставай! И бягай с всички сили с хилавите си крака!