След финалната сцена завесата падна. Играеха Шекспировия „Кориолан“, комуто бе вдъхнал живот Жан-Пиер Вилие — петдесетгодишният актьор, кралят-владетел на парижката сцена и френския екран, който току-що бе номиниран за „Оскар“ за първия си филм, заснет в Съединените щати. Завесата се вдигна, падна и отново се вдигна, а едрият широкоплещест Вилие поздравяваше публиката, като се усмихваше. Аплодисментите звучаха все по-силно. Сякаш публиката всеки миг щеше да полудее.
Един старец, облечен в парцаливи износени дрехи, се измъкна от задните редове на централната пътека, като крещеше с цяло гърло. Гласът му бе пресипнал. Изведнъж той измъкна пушка от висящите на тиранти торбести панталони. Хората сред публиката, които го забелязаха, изпаднаха в паника. Мълвата моментално плъзна из редовете. Мъжете криеха жените долу, където не можеха да достигнат куршуми; хаосът от гласове отекваше в стените на театъра. Вилие бързо избута назад няколкото актьори и сценични работници, излезли на сцената.
— Готов съм да приема остра критика, господине! — изрева той срещу побъркания старец, който се приближаваше към сцената, с познатия глас, способен да овладее всяка тълпа. — Но това е лудост! Свалете оръжието и ще се обясним!
— Няма какво да обяснявам вече, сине! Единствен сине мой! Аз се провалих — пред теб и пред майка ти. За нищо не ставам, аз съм едно нищо! Искам да знаеш, че опитах… Обичам те, единствен сине мой, и се опитах, но се провалих!
С тези думи старецът обърна пушката и налапа дулото. Ръката му затърси спусъка. Намери го — и част от главата му отхвръкна встрани. Кръвта и мозъкът опръскаха всички наоколо.
— Кой, по дяволите, беше този? — изкрещя Жан-Пиер Вилие. Той трепереше до масата в гримьорната си, а срещу него седяха родителите му. — Говореше идиотщини, а после се самоуби. Защо?
Възрастните Вилие — и двамата наближаваха осемдесетте — се спогледаха и си кимнаха.
— Трябва да поговорим с теб — каза Катрин Вилие и заразтрива схванатия врат на мъжа, когото бе отгледала като свой син. — Може би и с жена ти.
— Няма нужда — прекъсна я бащата. — Той може сам да го направи, ако реши.
— Прав си, съпруже. Той трябва да реши.
— За какво говорите вие двамата?
— Много неща сме пазили в тайна от теб, сине. Неща, които можеха да ти навредят като малък…
— Да ми навредят?
— Не по твоя вина, Жан-Пиер. Страната беше окупирана, врагът постоянно дебнеше онези, които тайно, но упорито се противопоставяха на победителите. В много случаи измъчваха и пращаха в затвора цели заподозрени семейства.
— От Съпротивата, разбира се — прекъсна баща си Вилие.
— Точно така — съгласи се той.
— И двамата сте участвали в нея, разказвали сте ми, макар и никога да не сте изтъквали своя принос.
— По-добре да забравим за това — обади се майката. — Беше ужасно време. Толкова хора, наклеветени и пребити като колаборационисти, пазеха онези, които обичаха — включително и децата си.
— Но този човек, който дойде днес, този смахнат скитник! Той ме чувстваше толкова близък, че ме нарече свой син! Да речем, че това е някакъв вид изключителна привързаност — тя е част от професията, колкото и глупава да е — но чак да се самоубива пред очите ми! Това е лудост!
— Той беше луд. Побъркал се е след всичко, което е преживял — каза Катрин.
— Познавахте ли го?
— Много добре — отвърна старият актьор Жулиен Вилие. — Казваше се Жан-Пиер Жодел, някога бе млад обещаващ баритон в операта и ние с майка ти отчаяно се опитвахме да го намерим след войната. Не открихме и следа от него — и понеже знаехме, че германците са го разкрили и изпратили в концлагер, решихме, че е умрял. Безследно изчезнал като хиляди други.
— Защо сте го търсили? Близък ли ви е бил?
Единствената майка, която Жан-Пиер бе познавал, коленичи в гримьорната до стола му. Фините й черти загатваха каква красавица е била. Синьо-зелените й очи под меката бухнала бяла коса бяха вперени в неговите. Тя внимателно заговори.
— Не само на нас, сине, а и на теб. Той бе родният ти баща…
— О, Господи! Значи вие… и двамата…
— Твоята родна майка — като го прекъсна, тихо добави Вилие-баща — беше актриса от „Комеди“…
— Голям талант беше тя — намеси се Катрин, — в онези години на изпитание, когато вече не си дете, а още не си жена, окупацията превърна всичко в кошмар.
— Моля ви! — изкрещя Жан-Пиер и скочи на крака, когато майката, която бе мислил за своя, стана и се изправи до съпруга си. — Всичко стана толкова бързо, толкова смайващо, аз… не мога да мисля!