Телефонът звънна и всички се стреснаха.
— Журналистите не знаят този телефонен номер, нали? — попита Жулиен.
— Поне аз не знам такова нещо — отвърна Жан-Пиер и се обърна към телефона на тоалетката. — Само ти, Жизел и моят агент знаете номера; нито адвокатът ми го знае, нито, пази Боже, собствениците на театъра.
— Да? — каза той с престорен глас.
— Жан-Пиер? — обади се жена му Жизел от другия край на жицата.
— Аз съм, скъпа.
— Не бях сигурна…
— Аз също, затова си промених гласа. Мама и татко са тук, а аз ще си дойда веднага щом вестникарите се оттеглят.
— Мисля, че трябва да намериш начин да си дойдеш веднага.
— Какво?
— Един човек е дошъл…
— По това време? Кой е той?
— Американец. Казва, че трябва да говори с теб. За станалото тази вечер.
— Тази вечер… тук, в театъра?
— Да, скъпи.
— Може би не е трябвало да го пускаш, Жизел.
— Боя се, че нямах избор. Анри Бресар е с него.
— Анри? Какво общо имат събитията от тази вечер с „Ке д’Орсе“20?
— Ние си говорим, а нашият скъп приятел Анри все се усмихва с дипломатичния си чар и няма да ми каже нищо, преди ти да се върнеш. Права ли съм, Анри?
— Абсолютно, скъпа Жизел — слабо дочу Вилие. — Самият аз не знам почти нищо.
— Чу ли, скъпи?
— Да, достатъчно ясно. А кой е този американец? Досадник ли е? Отговори ми само с „да“ или „не“.
— Тъкмо обратното. Макар че, както казват артистите, в очите му проблясват искри.
— А мама и татко? Да дойдат ли с мен? — запита Жан-Пиер.
Жизел Вилие повтори въпроса пред двамата мъже в стаята.
— По-късно — отговори мъжът от „Ке д’Орсе“ достатъчно силно, за да го чуят по телефона. — С тях ще говорим по-късно, Жан-Пиер — добави той още по-силно. — Не тази вечер.
Актьорът и родителите му излязоха от театъра през главния вход, след като нощният пазач бе казал на пресата, че Вилие всеки момент ще се появи на входа за артистите.
— Дръж ни в течение — каза Жулиен, когато той и съпругата му прегърнаха сина си и се запътиха към първото от двете таксита, повикани по телефона в гримьорната. Жан-Пиер се качи във второто и даде на шофьора адреса си на „Парк Монсо“.
Първите думи бяха кратки и обезпокоителни. Анри Бресар, първи секретар в Министерството на външните работи на Франция и близък приятел от десетина години на младите Вилие, заговори спокойно, като посочи с жест американския си спътник — висок мъж на около трийсет и пет години, с тъмнокафеникава коса и остри черти на лицето, с живи неспокойни светлосиви очи, които сякаш контрастираха с милата му усмивка.
— Жан-Пиер, това е Дру Латъм. Той е специален служител в клона на Американското разузнаване към Консулския отдел — клон, който според нашите източници се ръководи съвместно от американското Министерство на външните работи и ЦРУ… Господи, как ли се съвместяват двете в лицето на този дипломат!
— Не винаги е лесно, господин секретар — шеговито и със запъване проговори Латъм на несъвършен френски, — но се оправяме.
— Бихме могли да говорим на английски — предложи Жизел Вилие. — Всички говорим свободно.
— Много ви благодаря — отговори американецът на английски. — Не бих желал да остана неразбран.
— Няма — каза Вилие, — но, моля ви, имайте предвид, че ние — аз — трябва да разберем защо сте дошли тук тази вечер, тази ужасна вечер. Днес аз научих неща, които досега не знаех; имате ли да добавите нещо към тях, господине?
— Жан-Пиер — прекъсна го Жизел, — за какво става дума?
— Той ще отговори — каза Вилие и големите му сини очи се спряха на американеца.
— Може би — да, може би — не — отвърна агентът. — Знам, че сте разговарял с родителите си, но не бих могъл да знам за какво.
— Естествено. Но вероятно бихте могъл да направите известни предположения относно разговора ни, нали?
— Откровено казано, да, въпреки че не знам какво ви е било известно преди това. Събитията от тази вечер навеждат на мисълта, че вие не сте знаел нищо за Жан-Пиер Жодел.
— Точно така — отговори актьорът.
— В Сюрте21, където също не знаят нищо, след бегъл разпит биха се убедили, че казвате истината.
— А защо не, мосю Латъм? Аз казах истината.
— Сега също ли казвате истината, господин Вилие?
— Да.
— Престанете да говорите със заобикалки! — извика жената на актьора. — Каква е тази истина?
— Успокой се, Жизел. Ние сме на една вълна, както казват американците.
— Не трябва ли да спрем дотук? — попита агентът. — Може би е по-добре да говорим на четири очи?
20
улица на левия бряг на Сена, на която се намира Министерството на външните работи — името й е станало нарицателно за самото министерство