— Какво си ти, Христо ефенди? Болен ли си бил? — попита Али чауш софиянеца, като изгледа побледнялото му и развалено лице.
— Ба… Али чауш… Да… Не! От горещината… — измънка замаяният Ковачев.
— Момче! Дръж хубаво бръснача, че ще ме порежеш! — изгълча строго Левски на момчето.
Турчинът се извърна неволно към черното сакона Апостола, па почна да се разговаря за дребни работи с Ковачева.
„Тоя проклетник чака да се свърши бръсненето, па да изгледа дякона в лицето… изгубен е!“ — помисли си Ковачев. Но в тая критическа минута примерът от спокойствие и хладнокръвие на дякона го ободри, едно вдъхновение му дойде: той си спомни, че Али чауш има една малка слабост: пиеше.
Той го покани:
— Една ракия не пиваш ли, Али чауш?
Турчинът прие.
Той люхна двайсетте и пет драма ракия, замляска с измокрени устни и с посветлели очи и с клюмване отговори на поздравлението на Ковачева.
— В горещо време ракията прохлажда — забележи пак Ковачев, — не заповядате ли още?
И без да чака отговор, заръча нови двайсет и пет драма. Турчинът изпи и тях, като си изжабурка шумно устата с вода.
За да му отвлече съвършено вниманието, Ковачев заразправя ниско с лукава усмивка някаква си сладострастна история за една шалварлия софиянка, известна по леките си нрави, от което се изпълниха с влага очите на сластолюбивия турчин, който изпи още едно петдесетниче, без да мигне.
„Сега е минутата да изфиряса, без да го сетят“ — мислеше си Ковачев, като хвърли бръз, знаменателен поглед на Левски, който стана от стола си и си поправяше вратовръзката пред огледалото.
Но той с ужас видя, че Левски, вместо да се изсули тихичко, обърна се с лице право към турчина, изтърси се и взе да плаща на момчето. Али чауш неволно се обърна и го погледна. Сивите, ясни, спокойни очи на Апостола се спосрещнаха с Алиовите.
На Ковачева космите щръкнаха на главата.
Но той се окопити завчас.
— Наздраве! — поздрави той Левски учтиво, по обичая.
— Честито, челеби! — поздрави го и Али чауш е едно небрежно, широко темена, па се извърна пак към събеседника си и продължи лакомия разговор.
Левски излезе из вратата.
След половина час Али чауш си спомни мисията си и остави Ковачева, па влезе в хана, за да продължи диренето си и да изгледа гостите.
В тая същата минута три заптиета караха с победоносен вид, с щикове на гърба им, петима души изплашени българи, уловени в разни ханища.
И петимата бяха руси и с черни сака!
Ковачев пред вратата на Илчовото кафене изглеждаше смутен тия жертви на турската дивотия.
В същото време един дрипав шоп водеше един кон, натоварен с въглища.
— Не сакаш ли да ми купиш кюмуро бе? Оно, евтино ти го давам! — извика шопа.
Ковачев го погледна, па се вкамени.
— Левски! — извика той, като се озърташе плахо.
— Нечем скапо… Не сакаш?… Твоя воля, господине!
И шопът поведе полека коня си напреж…