Дончо Цончев
Април в лозята
Отпуската на Валентин се уреди в последния момент и той направи сметка, че за да стигне у дома си до вечерта, трябваше да е тръгнал преди половин час. Хукна веднага от заставата към градчето, взе разстоянието по познатите пътеки като на състезание и скочи в автобуса, когато той вече потегляше. Седна и сладка вълна от удоволствие се разля в разгорещеното му тяло. Нищо не можеше да го зарадва толкова, колкото успехът в трудно начинание. Девизът му беше: „Всичко да бъде точно“ — действията и мислите му все по-ясно носеха неговия печат.
Той така беше спринтирал и по време на кандидатствуването в университета — така „скочи“ в списъка на приетите, преди той да продължи под заглавието „резерви“. Изобщо не му беше минало през ума да се срамува, че е последен. Бе влязъл, това беше целта. Всичко беше точно. Еднакво би се радвал и ако беше пръв. По-късно, тук на заставата, се шегуваше, че най-точно е бил приет в университета тъкмо той, последният в списъка. След като се бяха оказали достатъчни тези усилия, защо е трябвало да се полагат по-големи? „Язък му за барута — казваше за първия в списъка. — Защо да се стреля по заек с оръдие, когато е достатъчна ловната пушка?“
Усмихна се. Покрай прозореца на автобуса се нижеха назад тополките, зад тях овощните градини и зелените жита, и изпръхналата, безкрайна, мила черга на угарите, които чакаха сега реда си за царевица. Вечерта щеше да изненада майка си и щеше да и разказва, разказва — каквото му дойде наум, дълго и кротко, защото ако нещо го мъчеше в мислите за нея, то беше мълчанието, в което тя прекарваше дните си. Много неща имаше да й казва. Събираше всичко, което се случеше е него и наоколо, скътваше го внимателно и го подреждаше — тя нищо повече на този свят не обичаше от компанията на очите му. То, преживяното и усетеното, ферментираше в него спокойно — горе на чистия въздух и здравия климат в заставата, — тъй придобиваше своята мощ леко да опиянява.
Тя щеше да слуша, да слуша довечера, снимката на баща му също тъй щеше да слуша в ъгъла зад кандилото — и даже той щеше да се вълнува чрез пламъчето и така къщата нямаше да мирише на страшните, в началото непреодолими скръб и отчаяние.
Щеше да й купи козунаци. Тя едва ли беше омесила, след като изобщо не го очакваше. Пипна трите железни лева в джоба си (те бяха сега всичките му пари) и се почувствува богат. Майка му толкова щеше да се радва на козунаците, колкото, да кажем, и на едно кожено палто от скъпите. Той й го носи. За всичките си пари. Пак всичко е точно.
Докато умората от тичането се разсее, докато си мислеше това-онова и зяпаше през прозореца, автобусът стигна в града. Валентин слезе и се упъти към центъра да търси фурна.
Първи май и Великден тази година съвпадаха, всичко наоколо беше красиво и празнично. Хората бързаха — всеки прикътваше в себе си онова, което в празничните вечери неговите близки щяха да слушат, да слушат и на което щяха да се радват повече, отколкото, да кажем, на речите и на самия Цицерон.
Валентин влезе в най-големия магазин за хлебни изделия и се нареди на опашката. Миришеше много приятно, имаше всичко — един примамлив, вкусен панаир на онова, което излизаше от работливите ръце на българина. Което ражда шарената, старата, едничката песен на черга на татковината.
Във великолепно (едновременно меко и стабилно) настроение беше сега Валентин, железните левове в джоба му бяха се стоплили от ръката му. Една жена преди него поиска четиридесет масленки.
— Не мога да ви дам толкова — каза продавачката сухо.
Жената беше в черно. Сигурно и у тях, в ъгъла, имаше снимка и кандило. Погледна към тавите, в които имаше поне хиляда масленки, и попита:
— Защо?
— Защото нямам такава опаковка. В какво да ви ги сложа толкова!
Женицата се огледа, въздъхна и каза, че си запазва реда. След това излезе от магазина, докато друга от продавачките извика след нея:
— Отсреща в обущарския магазин има кутии, другарко!
Зад гърба на Валентин някой изцъка с език. Друг измърмори, но изглежда се сети, че след малко е неговият ред с продавачката, и си млъкна.
— Вие? — попита продавачката на масленки войника.
— Два козунака.
Тя грабна козунаците и ги сложи пред него, той извади железните левове.
— О — каза продавачката, — дайте ми книжни.
— Нямам — каза Валентин.
— Не мога да събирам такива пари, аз се отчитам с книжни!
— А нали връщате такива — каза Валентин кротко.
— Аз връщам стотинки, иначе какво да ви върна, вие не се отчитате, а аз всеки ден се отчитам…
Продавачката се караше с него, думите падаха от устата й като от водопад, тя дръпна козунаците и вече гледаше следващия от опашката, когато Валентин усети на рамото си ръка. Обърна се, човекът зад него му даде три книжни левчета и взе железните от ръката му.