Продавачката още говореше, върна козунаците пред войника, тупна му стотинките за ресто и още говореше, говореше, говореше.
— Няма ли да ми ги увиете? — попита Валентин, като си поемаше дъх издълбоко.
Тя взе от големите хартии и ги избута към него, след козунаците. Усетил всичко това в ръцете си, войникът се оттегли и се усмихна. Той можеше да увие два козунака, разбира се. Той, който… можеше и да убие.
На улицата видя жената в черно. Тя беше излязла от обущарския магазин без кутия — стоеше на тротоара и се оглеждаше.
Нямаше много време до влака, Валентин тръгна към гарата.
Потискаше всичко, каквото сега се надигаше в гърдите му, но то се надигаше отново и отново. Опитваше да се разсейва с каквото може наоколо, вслушваше се в откъслечния говор, в музиките отвсякъде — после в тропането на колелетата по железните релси.
Железните релси. Железните левове. Железните мъже, които могат да увиват хляб, да убиват хора, да пазят страната на ароматните, бухнали козунаци от когото и да било. Железните лъвове на вечна България. Сами готови да умрат — за кой ли път?
Заради това врекало ли във фурната?
Късно след обед слезе на малката гара и тръгна през лозята към къщи. За кой ли път вече пое дълбоко дъх — най-сетне с чувството, че тук се е отървал от нещо отвратително.
Отчупи парче от единия козунак и го поднесе към устата си.
Лозята бяха прясно прекопани, изровените пръчки — още сухи и никакви над чепатите черни главини.
Заради кого човек е готов да умре на поста си? Заради кого е готов да убива? Заради кого учи, работи и се стреми на всяка цена всичко да бъде точно?
Не беше се освободил от отвратителното. Не можеше да се освободи от врекалото в бяла престилка. Дъвчеше козунак, вървеше и селското му око с любов опипваше околността с лозята, които сега, през края на април, още не бяха лозя, а само едни охлузени от съня си в земята през зимата пръчки.
Спря и видя как по тези охлузени пръчки са набили мъхнати, бледи и резедави, по връхчетата си розови и червеникави пъпки.
Знаеше какво ще стане през лятото, когато големите нарязани листа се разперят във всички посоки и когато ластарите лудо щръкнат над тях.
Знаеше какво ще стане през есента, когато гроздето започне да лепне по пръстите и по устните, и след това, когато цялото селце замирише на джибри.
Въздъхна, усети, че вътре в него отново всичко е точно, и закрачи нататък.
Да може по-скоро да се покашля след тракването на дървената порта, а миг след това…
Миг след това в черния ореол на забрадката очите и лицето и целият свят да блеснат насреща му по най-точния начин на тази земя.