— О, каква чудесна вечер — каза Сеси.
— Каква чудесна вечер — каза Ан.
— Много си странна — каза Том.
Музиката ги обгръщаше в полумрак, в река от песен; носеха се, поклащаха се, потъваха, изплуваха за въздух, задъхваха се, сграбчваха се един друг като удавници и отново се завъртаха като във вихър, в шепоти и въздишки, под звуците на „Прекрасен Охайо“.
Сеси затананика. Устните на Ан се отвориха и мелодията зазвуча от тях.
— Да, странна съм — каза Сеси.
— Не си себе си — каза Том.
— Не съм, не и тази вечер.
— Не си онази Ан Лийри, която познавам.
— Да, изобщо, изобщо не съм — прошепна Сеси на мили оттук.
— Да, изобщо не съм — казаха раздвижилите се устни.
— Имам някакво много странно усещане — каза Том.
— За какво?
— За теб.
Отдръпна се от нея, докато танцуваха, и погледна блестящото й лице, сякаш търсеше нещо.
— Очите ти — каза той. — Не мога да разбера.
— Виждаш ли ме? — попита Сеси.
— Хем си Ан, хем не си. — Том я завъртя внимателно, гледаше я неспокойно.
— Да.
— Защо дойде с мен?
— Не исках да идвам — каза Ан.
— Тогава защо?
— Нещо ме накара.
— Какво?
— Не зная. — В гласа на Ан се долавяше лека истерия.
— Хайде, стига, спокойно — прошепна Сеси. — Спокойно, спокойно. Завърти се, така.
Шепнеха, шумоляха, издигаха се и се спускаха в тъмната зала, а музиката ги водеше и въртеше.
— Но все пак дойде на танците — каза Том.
— Дойдох — отвърна Сеси.
— Хайде. — Както танцуваха, той леко я насочи към вратата и незабелязано я изведе от залата с музиката и хората.
Качиха се в каруцата и седнаха един до друг.
— Ан — каза той и треперещите му ръце хванаха нейните. — Ан.
Но произнесе името й така, сякаш изобщо не бе нейното. Все поглеждаше бледото й лице, сега очите й отново бяха отворени.
— Навремето те обичах, знаеш го — каза той.
— Зная.
— Но ти винаги си била така непостоянна, а аз не исках да бъда нараняван.
— Голяма работа, много сме млади — отвърна Ан.
— Не, исках да кажа, че съжалявам — каза Сеси.
— Какво искаш да кажеш? — Том пусна ръцете й и се вцепени.
Нощта бе топла, миризмата на пръст се надигаше около тях и свежите дървета шумоляха с листа, сякаш се поздравяваха и си шепнеха.
— Не зная — отговори Ан.
— Но аз зная — каза Сеси. — Ти си висок и си най-красивият мъж на света. Вечерта е прекрасна; вечер, която никога не ще забравя. Винаги ще помня как съм била с теб.
Постави студената чужда ръка обратно в нерешителната му длан, стопли я, стисна я здраво.
— Но тази вечер си ту една, ту друга. — Том примигна. — Говориш едно, а после точно обратното. Исках да те заведа на танци заради доброто старо време. Поканих те просто така, без никакви задни мисли. А когато те видях при кладенеца, нещо в теб се бе променило. Наистина се бе променило. Беше различна. Имаше нещо ново и нежно, нещо… — Той затърси думата. — Не зная, не мога да кажа точно. Начинът, по който гледаше. Нещо в гласа ти. И сега зная, че отново съм влюбен в теб.
— Не — каза Сеси. — В мен, в мен.
— А се боя да те обичам — каза той. — Отново ще ме нараниш.
— Бих могла — каза Ан.
Не, не, бих те обичала с цялото си сърце! — помисли Сеси. Ан, кажи му го, кажи го вместо мен. Кажи, че го обичаш с цялото си сърце.
Ан не каза нищо.
Том тихо се наведе към нея и докосна брадичката й.
— Заминавам. Намерих си работа на сто мили оттук. Ще ти липсвам ли?
— Да — казаха Ан и Сеси.
— Тогава може ли да те целуна за сбогом?
— Да — каза Сеси, преди някой друг да успее да се обади.
Той докосна устни до непознатата уста. Целуна я, трепереше.
Ан седеше като бяла статуя.
— Ан! — сръчка я Сеси. — Размърдай ръце, прегърни го!
Тя седеше като дървена кукла в лунната светлина.
Той отново целуна устните й!
— Наистина те обичам — прошепна Сеси. — Тук съм, мен видя в очите й, аз съм, и те обичам, както тя никога няма да те обича.
Той се отдръпна; изглеждаше така, сякаш е тичал много мили.
— Не зная какво става. За миг…
— Да? — попита Сеси.
— За миг си помислих… — Той разтърка очи. — Няма значение. Да те откарам ли?
— Да, моля — каза Ан Лийри.
Той цъкна на коня, уморено плесна с юздите и потеглиха. Сбруята шумолеше и пошляпваше, осветената от луната каруца се движеше във все още ранната пролетна нощ — бе едва единайсет — и край тях се плъзгаха блестящи поляни и благоуханни ливади с детелина.
И Сеси, загледана в поляните и ливадите, си мислеше — заслужава си, заслужава си всичко, за да сме заедно от тази нощ нататък. И отново чу далечните гласове на родителите си. „Внимавай. Нали не искаш да изгубиш магическите си сили, като се омъжиш за простосмъртен? Внимавай“.