Да, да, помисли си Сеси. Готова съм да се откажа още сега, ако можеше да ме има. Нямаше да имам нужда да се скитам през пролетни вечери, да живея в птици и кучета, в котки и лисици. Щях да искам да съм само с него. Само с него. Само с него.
Пътят минаваше под тях, шепнеше.
— Том — каза най-сетне Ан.
— Какво? — Той гледаше хладно пътя, коня, дърветата, небето, звездите.
— Ако ти се случи някога, когато и да е, да минеш през Мелин Таун в Илинойс, на няколко мили оттук, ще ми направиш ли една услуга?
— Може би.
— Би ли се отбил да видиш една моя приятелка? — Каза го със запъване, несигурно.
— Защо?
— Тя е добра приятелка. Разказвала съм ти за нея. Ще ти дам адреса й. Само минутка.
Когато каруцата спря край дома й, Ан извади молив и хартия от чантата си, постави листа на коляно и започна да пише на лунна светлина.
— Ето. Можеш ли да го разчетеш?
Той хвърли поглед на бележката и кимна озадачено.
— Сеси Елиът, Уилоу Стрийт дванайсет, Мелин Таун, Илинойс.
— Ще я посетиш ли някой ден? — попита Ан.
— Някой ден — отвърна той.
— Обещаваш ли?
— Какво общо има това с нас? — викна грубо той. — За какво са ми разни бележки и имена?
Смачка хартийката на топка и я пъхна в джоба на палтото си.
— О, моля те, обещай! — замоли се Сеси.
— … обещай… — каза Ан.
— Добре, добре, а сега ме остави! — извика той.
Уморена съм, помисли си Сеси. Не мога да остана. Трябва да се прибирам. Отслабена съм. Имам сила само за няколко часа пътешестване на нощ. Но преди да си тръгна…
— … преди да си тръгна — каза Ан.
И целуна Том по устата.
— Аз те целувам — каза Сеси.
Том погледна Ан Лийри и се вгледа дълбоко, дълбоко в нея. Не каза нищо, но лицето му започна да се отпуска бавно, много бавно, бръчките изчезнаха, твърдите му устни омекнаха и той отново погледна дълбоко в осветеното от луната лице пред себе си.
После я свали от каруцата и потегли в нощта, без дори да каже „лека нощ“.
Сеси се отдели.
Ан Лийри извика, сякаш освободена от плен, втурна се към къщата по осветената от луната пътека и затръшна вратата.
Сеси се помота още съвсем малко. Погледна нощния пролетен свят с очите на щурче. Постоя самотно като жаба край една локва. С очи на птица погледна от висок, окъпан от луната бряст и видя как угасват светлините в две къщи, тук и на една миля нататък по пътя. Помисли си за себе си и за Фамилията, за странната си способност и за туй, че никой от Фамилията не може да се жени за някой друг от огромния свят отвъд хълмовете.
„Том? — Отслабващият й ум летеше в нощната птица под дървета и над поляни с див синап. — Пазиш ли още бележката, Том? Ще дойдеш ли да ме видиш някой ден, някоя година, когато и да е? Ще ме познаеш ли тогава? Ще се вгледаш ли в лицето ми и ще си спомниш ли кога ме видя за първи път? И ще почувстваш ли, че ме обичаш, както аз те обичам, с цялото си сърце и завинаги?“
Спря в прохладния нощен въздух, на милион мили от градчета и хора, над ферми, континенти, реки и хълмове. „Том?“ Съвсем тихо.
Том спеше. Бе късна нощ; дрехите му висяха по столове или бяха спретнато сгънати в края на леглото. А в дланта до главата му върху бялата възглавница лежеше малко топче хартия. Бавно, много бавно пръстите му се свиха и стиснаха здраво бележката. И Том дори не помръдна и не забеляза как един кос тихо кацна за миг на перваза на прозореца, безшумно размаха криле, спря за миг и полетя на изток, над спящата земя.