Джеймс Джойс
Арабина
Затворена улица Норт Ричмънд беше твърде тиха, освен в междучасията на момчетата от колежа Крисчън Брадърс. На края на улицата имаше една необитавана двуетажна къща, която разделяше двора на училището от съседните. Останалите къщи, изпълнени с живот, се гледаха една-друга със спокойните си фасади.
Официалният обитател на къщата, един свещеник, беше умрял в гостната. Въздухът, застоял миришеше на плесен, която беше обхванала всички стаи, а стаичката зад кухнята беше покрита със скъсани листи хартия. Всред тях намерих няколко обвързани с хартия книги, чийто страници бяха прегънати и овлажнени: „Абата“ на Уолтър Скот, „Благочестивият свещеник“ и „Мемоарите на Видоця“. Харесах ги, тъй като страниците им бяха пожълтели. В подивялата градина зад къщата имаше голямо ябълково дърво и няколко пълзящи храсти, под единия от които намерих ръждясалото колело на стария собственик на къщата. Бил е доста милосърден, оставил е цялото си имане на църквата, а покъщнината на къщата на сестра си.
Дойде й зимата, нощта се спускаше преди да си изядем вечерята. Когато излизахме на улицата, къщата беше вече потънала в мрак. Небето над нас бе в променливо виолетово, а уличните фенери светеха. Студеният вятър ни смразяваше и играехме, докато спирахме да усещаме телата си. Виковете ни ехтяха по тихата улица. Играта ни водеше към мъглата зад къщите, прескачахме оградите, ходехме до задните врати на градините, където се разнасяше мирис на помийни ями или на обор, където конярят миеше или решеше конете, или пък слушаше музика. Когато се върнехме обратно на улицата, светлината от кухните осветяваше площите наоколо. Ако видехме чичо на ъгъла, се криехме в сянката. Ако случайно излезеше сестрата на Мейнгън на портата да го вика за чай, ние се скривахме отново в сянката и се оглеждахме нагоре надолу по улицата. Чкахме да видим дали ще се пребере в къщата или ще тръгне да го търси, ако останеше, ние напускахме сенките и тръгвахме към стъпалата на Мейнгънови. Тя ни чакаше, фигурата й прозираше на светлината на наполовина отворената врата. Брат и я дразнеше, а аз стоях на парапета взрян в нея. Роклята и шумеше, а косата и се разливаше по раменете.
Всяка сутрин лежах на пода, взрян в нейната врата. Рамката на прозореца ме скриваше от чуждия поглед. Когато излизаше на стъпалата сърцето ми пощуряваше. Тичах в хола, взимах книгите и я следвах. Винаги държах мургавата й фигурка под поглед, а когато пътищата ни се разделяха, оставях всичко и я следвах. Утро след утро. Никога не й казах нещо повече от обичайното, но все още името й разбунтува глупавото ми сърце. Образът й ме преследваше дори й на най-лишените от романтика места. Събота следобед, леля излизаше на пазар и аз имах задължението да мъкна покупките. Вървяхме по претъпканите улици, блъскаха ни пияници и продаващи се жени, всред групи от работници, всред крясъците на викащите магазинерчета, пазещи казани със свински бузи, всред дрънканиците на уличните музиканти, свирещи „Елате вие всички“ на О’Донован Роса или някоя балада за нещастията по нашите земи. Тези звуци се сливаха в странния звук на живота за мен, представях си, че моят кръст е да бъда враг на тълпата. Мълвях името й в моментите на голяма мъка, в онези с голяма стойност, като молитва. Очите ми се насълзяваха често (не мога да кажа защо) и тогава като че ли сърцето ми се изливаше по бузите. Замислях се за фигурката й. Не знаех кога да я заговоря и кога не, а ако я заговорех как щях да й обясня объркаността на обожанието си. Тялото ми беше като арфа, а жестовете й като пръстите, които свиреха по струните.
Един следобед отидох до стаята, където беше умрял старият свещеник. Беше тъмен дъждовен следобед и нямаше никакъв звук в къщата. През една от керемидите течеше дъжд по пода, прекрасни невинни капки вода играеха по леглата. Някаква далечна лампа от улицата осветяваше гледката. Благодарях за това. Всичко, което желаех бе да ги докосна, прекръстих се, затреперих и зашепнах „О, Любов! О, Любов!“ отново и отново.
Най-сетне ме заговори. Когато чух първите й думи, адресирани към мен, не знаех какво да кажа. Пита ме дали съм ходил в Арабина. Забравих какво трябваше да кажа, да или не. Беше толкова чудно, че тя обожавала да ходи там.
— И защо да не можете? — попитах аз.
Докато говореше, въртеше сребърната гривна около китката си. Не можела да отиде, защото щяла да се връща тази седмица в манастира. Брат й и две други момчета се биеха недалеч и аз бях сам с нея на стъпалата. Наведе глава. Светлината на лампата разкри белотата на врата й, докосна косата й и ръката на парапета.
— Това е добре за Вас. — каза.
— Ако отида, ще Ви донеса нещо!