Мояите глупави мечтания разтроиха сънищата ми след онзи следобед. Исках да забравя досадните дни до тук. Възмущавах се от уроците. Нощите в леглото, дните в училище, образът й стоеше между мен и страниците на учебника. Звуците на думата „Арабина“ се появяваха в тишината и караха душата ми да броди в ориента. Попитах дали мога да отида на базара в Събота вечер. Леля се учуди, надявайки се да не е някоя от ония работи със Свободните Масони. Отговорих на няколко въпроса в час. Видях как от любезно лицето му се изкриви, смяташе, че съм умно момче. Не можех да споделя желанията си. Всяка работа, която бе важна за мен до тогава, ми изглеждаше като детска игра, тъпа монотонна детска игра, пред образа й.
Събота, сутринта напомних на чичо, че искам да отида до базара вечерта. Мотаеше се из хола, търсеше си гребена и отговори двусрично:
— Да, момче, знам!
Докато беше в хола, не можех да седна на пода и да се загледам през прозореца. Почувствах, че къщата ми се смее саркастично и побягнах към училище. Времето беше ужасно студено, сърцето ми блъскаше.
На връщане за вечеря, чичо все още не се беше прибрал. Беше още твърде рано, седнах и се загледах в часовника, но тиктакането ме подразни и излязох от стаята. Изкачих стълбите към горния етаж. Високите, студени, празни, тъмни стаи ми даваха свобода, тичах от една в друга и си пеех. Приятелите ми играеха на улицата. Виковете достигаха до мен слаби и далечни, опрях чело о стъклото и се загледах в тъмната къща, в която живееше тя. Вероятно съм стоял така повече от час, не виждах нищо друго, освен нея, така както я рисуваше въображението ми, на стълбите, с ръка опряна на парапета и с бяла шия, огрята от светлината на уличната лампа.
Слязох долу и видях до огъня Мисис Мерсе. Беше стара бъбрива жена, вдовица на съдържател на заложна къща, която колекционираше марки, поради някаква набожна причина. Трябваше да изтърпя тази клюкарка. Храната беше изстинала на масата, а чичо още не беше дошъл. Мисис Мерсе стана да си ходи, не можела да чака повече, било вече 8 часа, а не обичала да излиза по тъмно навън, защото нощният въздух й вредял на здравето. Като си замина аз взех да снова из стаята и стисках юмруци. Леля каза:
— Май трябва да изчакаш с ходенето на пазар тази нощ.
В девет чух чичо да отваря вратата. Чух го да мърмори на себе си и как изтрака закачалката в коридора, под тежестта на палтото му. Познавах тези звуци. На път за вечеря го помолих а ми даде малко пари, за да отида на базара. Беше забравил.
— Нормалните хора са си вече в леглата и сънуват! — каза.
Не се засмях. Леля каза енергично:
— Няма ли да му дадеш пари и да го пуснеш да отиде? Бяхме му обещали.
Чичо каза, че съжалявал, бил забравил. Вярваше в старата поговорка, че „Многото работа и липсата на игра затъпявали човека“. Попита ме къде ще ходя, казах му и пита, дали не съм знаел, че „Арабина се с сбогувал с коня му“. Когато напуснах кухнята, той почти беше готов да обяви мир.
Държах флорина в шепа, докато тичах надолу по улица Бъкингам към гарата. Гледката на претъпканите с купувачи улици и на светещите фенери ми припомниха причината на пътешествието. Купих си билет за влака, трета класа. След доста голямо забавяне влака тръгна бавно от гарата. През прозореца се редяха полуразрушени къщи, пътувахме над реката. На гарата на Уестлънд Роу чакаха тълпи от пътници, но кондукторите ги спряха, влака беше само за базара. Бях сам в купето. След няколко минути влака спря пред импровизирана дървена платформа. Прекосих линията и видях, че големият часовник отмерва десет без десет. Точно пред мен се мъдреше странният надпис на една голяма сграда. Не можах да намеря входа с билетчетата за 6 пенса, страхувах се да не би да е затворено, забързах се и дадох шилинга на уморено изглеждащия мъж. Попаднах в огромна стая, беше галерия. Почти всички лампи бяха изгасени и половината беше потънала в мрак. Тишината беше като в току-що построена църква. Плахо тръгнах към центъра на базара. Все още имаше хора в малкото отворени павилиончета. Пред завесата на едното, на която грееше неонов надпис „Кафе Шантан“ двама души брояха пари. Заслушах се в звука на монетите. Спомних си за какво съм дошъл и се загледах в една от витрините, имаше порцеланови вази и оцветени чайници. Пред павилиончето младо момиче се смееше и разговаряше с двама младежи. Разпознах английския акцент и се заслушах нахално.
— О, никога не съм казвала подобно нещо!
— Да, но си!
— Не съм!
— Каза ли го?
— Аз я чух!
— Това е… лъжа!
Момичето ме забеляза и дойде да ме пита, дали искам да си купя нещо. Тонът й не беше окуражителен, изглежда разговаряше с мен само по дълг. Погледнах към момчетата, които стояха като източни телохранители на входа и казах: