Принцеса Изабел засия. Но само ако знаеше, че Джоан бе тази, заради която младият принц бе променил решението си, щеше да побеснее от гняв.
Кастеланът на замъка придружи принцесата и дамите и до апартаментите на принца. На вратата Изабел се обърна и рече:
— Ще имам нужда само от Елизабет — и затръшна вратата пред смаяните девойки.
Бриана се смути, но бързо се окопити и помоли шамбелана да им покаже къде могат да се измият и освежат. В банята, където се миеха останалите благородници, нямаше ароматизирана вода, нито каквито и да било други удобства, към които бяха привикнали изнежените дворцови дами.
Джоан дръпна приятелката си за ръката:
— Хайде, влизай, ако не искаш да останем мръсни.
Когато се озоваха в обширното помещение, видяха, че соколите им бяха накацали на прътове, специално поставени за целта, а конярите, които бяха придружавали дамите до замъка, се бяха разсъблекли до кръста и се миеха заедно с останалите млади мъже. Благородниците веднага заобиколиха двете девойки и непринудено започнаха да се шегуват с тях. Много от тях бяха привлечени от красотата на Бриана Бедфорд и бяха готови дори да се сбият, за да спечелят вниманието й. Тя се смееше и разговаряше с всички, без да оказва особено предпочитание към някого от тях.
Джоан се приближи до Едуард.
— Може ли да получа сапун, Ваше Височество?
Той ужасен я погледна.
— Нима шамбеланът не ви заведе в моите апартаменти?
— Да, но Изабел каза, че не желае да ги дели с нас. — Младото момиче се засмя и възхитено го погледна.
— Тя е едно малко разглезено зверче — оплака се принцът.
— Може би си връща за онези ужасни шеги, които си правехме с нея, когато бяхме малки деца. Спомняш ли си? — попита тя със затаен дъх.
Сините му очи се присвиха.
— Да, ние бяхме истински заговорници. — Едуард винаги бе харесвал Джоан или малката Жанет, както я наричаше. И сега, когато бе тъй близо до нея, той внезапно си спомни, че тя бе причината за първата му възбуда, когато беше на дванадесет години.
Изведнъж тя докосна лицето му.
— Изцапал си се кръв точно тук.
Принцът насапуниса лицето си, изплакна се с вода и се протегна за кърпата. Джоан бързо я грабна и със смях я подаде на Бриана. Едуард я хвана за кръста, повдигна я във въздуха и се завъртя с нея, сякаш бе малко момиченце. Внезапно сребърната мрежичка падна и косата й се разля по раменете като сребрист водопад. Принцът я пусна на земята и двамата останаха за миг втренчени един в друг. В очите на Едуард се четеше искрено възхищение.
— Ти си истинска прелест… — прошепна той, но така тихо, че само тя чу думите му.
В голямата зала главният виночерпец разпределяше местата на благородниците съобразно ранга им. Слугите, оръженосците и конярите седнаха в долния край на голямата маса, следваха камериерите, след това по-изтъкнатите гости и накрая знатните благородници, сред които бяха най-близките приближени на принца. Петима от тях едва не се сбиха за привилегията да седят до такива знатни особи като Джоан, сестрата на могъщия херцог Кент, и Бриана, дъщерята на прославения граф Бедфорд.
Управителят на замъка наблюдаваше сервирането на храната. Днес трябваше да се погрижи на масата да има сребърни прибори, да се сервира първо на дамите, да се напълват чашите им, когато се изпразнят, месото да се поднася топло и да следи слугите и конярите да не си разменят неприлични шеги. Свирепият му поглед подсказваше, че всеки, който мляска, шумно си секне носа или си човърка зъбите, ще бъде строго наказан. Повечето от мъжете обаче се хранеха доста прилично, а някои тайно мушваха мръвки месо в джобовете си.
Принцеса Изабел седеше между братята си — принц Едуард и принц Лайънъл. Бриана я погледна с искрено съжаление и си помисли, че девойката прилича на врана между пауни. По-малкият й брат, Лайънъл, изглеждаше като русокос гигант с румено лице. Той не беше образован, не знаеше нито да чете, нито да пише, но беше с изключително благ характер. Добродушието му се запазваше дори когато биваше пиян, което му се случваше почти всяка вечер и беше предмет на клюки в двора.
Бриана премести поглед към наследника на английския престол, който седеше начело на масата. По външен вид и държане той наистина приличаше на крал. Едуард беше принц на Уелс, граф на Честър и херцог на Корнуол, а когато баща му отсъстваше от страната, той беше настойникът на семейството си и заместник на краля. Едуард беше висок и строен, с остри скули и орлов нос, леко притъпен в края — също като на баща му — и имаше същите сини очи, от които нищо ме можеше да убегне. Неговата жизненост и златисторусата коса го правеха неотразимо привлекателен, та всеки, който го видеше, разбираше, че той наистина е създаден да бъде крал и да властва над Англия и половината Франция.