Кристиан й написа писмо с молба за среща, но не получи отговор. Дните до заминаването във Франция се стопяваха един след друг. Остана само един ден. Хоуксблъд бе открил пролука, откъдето да следи вратата й, без никой да го забележи. Зае поста си още преди зазоряване. Облегна се на стената и се приготви да чака дори до вечерта.
Бриана и Адел съставиха списък на вещите за пътуването. Накрая всичко бе опаковано, включително и сватбената рокля на Бриана — същата, в която Джоан бе изглеждала като красавица от приказките. Лелята на Бриана не забрави да сложи и листа от лавандула между нагънатите дрехи.
Бриана грабна една кафява ябълка от купата, за да я занесе на бялата си кобила. Не можеше да понесе мисълта, че трябва да се раздели с Папийон, но нали всички придворни дами щяха да получат нови коне във Франция. Взе наметката си и тръгна към конюшнята. Даде ябълката на Папийон и я погали с любов.
— Ще ми липсваш, красавице моя — прошепна Бриана и се засмя, когато кобилата настръхна и извърна големите си очи към нея. — Така ми се искаше да те взема с мен… Никой не знае кога отново ще бъдем заедно — въздъхна девойката и се замисли. Внезапно тръсна глава и реши, че може да поязди за последен път. — Хайде, моя красавице, да се поразходим из парка на Уиндзор. — Повика един коняр да оседлае кобилата и пое навън в кристално чистия утринен въздух.
Кристиан Хоуксблъд я последва. Изчака търпеливо, докато тя изчезна от погледа му, влезе в конюшнята и оседла жребеца си.
Бриана се обърна и видя в дъното на парка някакъв ездач. Знаеше кой е той. Макар че беше прекалено далеч, за да различи лицето му, девойката бе сигурна, че това е Кристиан Хоуксблъд. Не се изплаши, но се ядоса на себе си, че е забравила колко упорит може да бъде този мъж. Направи първото, което й дойде наум — препусна с все сила, за да избяга от него.
Арабският рицар се усмихна. Беше направила грешка. Трябваше да се насочи към него и да потърси убежище в Уиндзор.
Бриана смушка кобилата си и Папийон се понесе в галоп. Когато наближи гората, младото момиче погледна бързо назад и с тревога забеляза, че Хоуксблъд бързо скъсява разстоянието. Сви по пътеката наляво с надеждата, че ниските клони ще го забавят. Ала той безпогрешно пое във вярната посока.
Бриана излезе на една поляна и пришпори кобилата си към дърветата. Отново се обърна, за да провери дали Кристиан я следва. Той препускаше към нея. Сърцето й се сви от страх. Тя се понесе като вихър, за да избяга от преследвача си.
Но той не се отказваше. Девойката имаше чувството, че всеки миг ще я настигне. Кристиан беше като хищна птица, а тя — негова плячка. В гърдите й се надигна ужас, когато чу силния тропот на коня му съвсем близо. Обърна се и видя как мургавият ездач надвисва над нея, протяга хищните си ръце и я сграбчва за раменете. Тя замахна към него, за да го отблъсне, но това беше безнадежден опит. Не можеше да избяга от всепоглъщащата му сила.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Хоуксблъд вдигна Бриана, за да я сложи на седлото пред себе си, въпреки че тя бясно размахваше ръце и крака и не спираше да крещи. Очите му, безмилостни като парчета лед, не се откъсваха от красивото й лице. Девойката примирено затвори очи. Не издържаше на хипнотизиращия му поглед, от който волята й се стопяваше с всеки изминал миг. Опита се да забие нокти в мургавото му лице, което вселяваше ужас в душата й.
Кристиан Хоуксблъд никак не бе изненадан от бясната й съпротива. Познаваше я добре, познаваше и свръхчувствителните й инстинкти, които навярно в този миг й подсказваха, че е изправена пред смъртна опасност. „Да — мрачно си помисли той, — инстинктите й не я лъжат…“ Разтвори ръцете й, за да се предпази от острите й нокти. Тогава тя започна да крещи в лицето му, изрече срещу него всички обидни думи, които можаха да й хрумнат в заслепението на яростта думата — „копеле“ бе сред най-нежните.
Успя да я покори само благодарение на необикновената си сила. Това не можеше да бъде сторено с нежност — съпротивата на обезумялата девойка изключваше такава възможност. В мига, когато Бриана успя да се изтръгне от желязната му хватка, тя веднага се нахвърли отново с нокти срещу него. Искаше да го нарани, да го издере, но гордият рицар предпочете да изтърпи всичко, само и само да не я изпусне от прегръдката сп. Знаеше, че съпротивата й ще угасне, ако успее да покори душата й.
Бриана втренчено го изгледа. По лицето й се изписа смесица от страх, ужас и ненавист. В замъгленото й съзнание за миг се прокрадна поразяващата мисъл, че Кристиан отново ще я омагьоса независимо от неистовите й опити да се освободи. Мускулестите му ръце не й позволяваха да помръдне от седлото, а коленете му пришпорваха коня да препуска напред. Нейната кобила следваше жребеца на Кристиан като послушно добиче и това още повече раздразни притежателката й. Трябва да крещи с все сила, трябва да я чуе някой, за да й се притече на помощ и да я спаси от наглия похитител!