Мъжът усети намерението й и преди още да бе напрегнала дробовете си, устните, жестоки като ръцете му, затулиха устата й в мига, в който щеше да изкрещи. Когато той отдръпна устните си, тя се отпусна, покорена от натиска му, и изнемощяла въздъхна:
— Защо правиш всичко това с мен?
Гласът му се звучеше твърдо и самоуверено, а в погледа му се долавяше желязна неумолимост.
— За твое добро, Бриана, заради твоето щастие.
Излязоха от гъстата гора и Кристиан протегна ръка към юздата на нейната кобила.
— Върни се, Папийон, върни се! — извика Бриана.
Но кобилата доверчиво се приближи към жребеца на Хоуксблъд и той успя да хване поводите. Привърза ги към седлото на коня си, а после премести ръката на Бриана върху ръба на седлото и промърмори:
— Дръж се здраво.
Кристиан Хоуксблъд пришпори жребеца си и силният кон препусна като вихър напред. Девойката реши, че никога повече няма да го заговори. Мислеше си, че той иска да я отведе в някакво скрито място, за да я съблазни и прелъсти. Ала тя никога нямаше да се покори отново на Кристиан Хоуксблъд де Бошан! Жестоко се лъже, ако си въобразява, че ще я накара да откликне на любовта му, като обсеби съзнанието й и обезоръжи волята й! Може би в Арабия мъжете са свикнали да постъпват така с жените, но сега са в Англия, където свободата е по-ценна от всичко.
Бриана помисли, че препускат на север, и когато разбра, че той няма намерение да спира, се зачуди къде ли е решил да я отведе. Тъкмо щеше да го попита, но прехапа устни, защото си спомни, че бе решила да не му говори. След един час усилена езда девойката крадешком го погледна. Лицето му бе непроницаемо, изпълнено с решителност. Той също не проронваше нито дума.
Мислите й също бясно препускаха, но тя не можеше да намери отговор на тревожните въпроси. Сърцето й се свиваше от страх, ужасяваше се от този мургав мълчалив воин, който притежаваше покоряваща сила. По гърба й полазиха тръпки, усети предизвикателния мирис на мускулестото му тяло.
Трябваше да се успокои и да мисли трезво. Той няма да може да направи нищо против волята й, ако тя запази самообладание и достойнство. Отново му хвърли бърз поглед. Трябваше да признае в себе си, че ястребовото му лице излъчваше благородство. Всяка черта на лицето му и всяка извивка на тялото му подсказваха за необикновена сила. Бяха съвсем близко един до друг и девойката усети как мъжествената му хубост възпламенява сетивата и душата й. Споменът за любовната им нощ се събуди и в гърдите й боязливо се надигна желание отново да бъде в обятията му.
Бриана напрегна волята си, за да се пребори с това чувство, ала усети как съпротивата й бавно се стопява. В далечината изникнаха очертанията на кулите на замъка Бъркхемстед и младото момиче се запита защо я бе довел в имението на принц Едуард. Да не би да е свързано с Джоан? Обаче Кристиан Хоуксблъд не спря коня и те отминаха замъка. Гледката й се стори позната, знаеше, че бе минавала през тази местност. Яздеха вече от няколко часа и тя почувства умора. Тогава внезапно разбра — той я водеше в Бедфорд. Водеше я у дома!
Бриана смаяно го изгледа.
— Утре заминаваме за Франция. Не можеш да ме водиш в Бедфорд!
Младият рицар погледна красивото й лице и се взря в лешниковите й очи.
— Дворът заминава за Франция — поправи я той.
Тогава разбра. Той я бе отвлякъл, за да не я пусне във Франция, да не я пусне при Робер!
— Не можеш да направиш това! — отчаяно извика тя.
— Вече го направих — спокойно отвърна Кристиан.
Девойката яростно започна да го удря по гърдите. Все едно, че удряше по каменните скали на Бедфорд.
Когато силите я напуснаха и тя безпомощно се отпусна на седлото, Хоуксблъд спря край потока, за да напои коня. Извади от торбата, привързана на седлото, хляб, сирене и парче месо, увити в бяла кърпа, и я свали от коня.
В мига, в който краката й докоснаха земята, Бриана се спусна да бяга. Кристиан я настигна с няколко скока и я сграбчи за ръката.
— Къде бягаш?
— По-добре да попиташ от кого бягам — озъби се тя.
— Не можеш да избягаш от съдбата си!
— Тази съдба е по-лоша от смъртта! — извика девойката.
Гневът й го забавляваше.