— Мислех, че изнасилването е по-лошо от смъртта. Аз няма да те изнасиля, Бриана.
— Значи очакваш да ти бъда благодарна, така ли? — подигравателно запита тя.
— Благодарността е последното нещо, което искам от теб — тихо рече Кристиан.
— Какво искаш от мен?
„Всичко! Сърцето ти, душата ти, любовта ти!“
— Искам да хапнеш нещо.
Бриана твърдо стисна устни. Ако си въобразява, че тя ще яде с него, много се лъже.
— Аз съм пленница и ще се опитам да избягам! — решително заяви тя и очите й блеснаха. — Проклета да бъда, ако се оставя да ме съблазниш!
Сърцето му се изпълни с възхищение от нея — тя бе горда и властна като кралица.
Жаждата я измъчваше по-силно от глада. Ако той й предложи, тя, разбира се, ще откаже, но ако сама поиска да пие, това не би накърнило достойнството й.
— Искам да ме пуснеш до потока. Жадна съм. Искам да пия чиста вода, за да съм сигурна, че не си сложил някоя от дяволските си отрови в нея.
Хоуксблъд не можа да се сдържи и се усмихна на необузданото й въображение.
— Заради дяволската отрова ли се влюби в мен? Тя ли е причината да извършиш смъртен грях и да ми се отдадеш?
— Престани да ми се подиграваш, арабино! Ти разби живота ми!
Кристиан стисна устни. Не биваше повече да я дразни. Беше прекалено жестоко. Наведе се, напълни чаша вода и й я подаде.
Продължиха да яздят. Хоуксблъд се питаше дали някога тя ще му прости това, което бе извършил днес. Не се отчайваше лесно, но знаеше, че ще трябва да чака доста дълго.
Свечери се и девойката се отпусна на седлото. Кристиан разбра, че е задрямала. Вероятно е съвсем изтощена, щом си е позволила да се отпусне и да заспи на гърдите му. Лицето му се отпусна. Тя бе най-ценното нещо в живота му.
До Бедфорд оставаше само час езда, когато заваля. Първите едри капки по лицето й я събудиха. Дъждът бе студен и Хоуксблъд я уви в наметалото си, но въпреки това се измокриха до кости.
Най-после пристигнаха в замъка Бедфорд. Кристиан я вдигна от седлото и я понесе на ръце към замъка.
— Тя е изтощена. Ще я оставя в стаята й — заяви той на смаяния сър Бърк.
— Елате с мен, сър Бърк.
Молбата в очите й и трепетът в гласа й подсказаха на управителя, че нещо не е наред.
Възрастният мъж ги последва но стълбите, без да обръща внимание на водата, която се стичаше от тях. Когато влязоха в някогашната стая на майка й, която сега бе нейна, Хоуксблъд я остави в едно кресло и се зае с камината.
— Сър Бърк, този мъж ме похити! Не ми позволи да взема нищо със себе си. Никой не знае къде съм, дори и Адел!
— Адел е на път към Бедфорд с целия багаж на лейди Бриана. Дворът заминава за Франция. Доведох лейди Бедфорд в нейния дом, защото само тук ще бъде в безопасност.
Обяснението напълно задоволи сър Бърк.
— Той е много опасен човек! — гневно извика Бриана.
Хоуксблъд се приближи и погледна възрастния мъж в очите.
— Сега е по-опасно лейди Бриана да не изстине с тези мокри дрехи.
Бърк кимна и двамата мъже напуснаха стаята, за да я оставят да се преоблече. Бриана веднага сложи резето и затегли един тежък сандък, за да барикадира вратата. Приседна, за да поеме дъх, и видя, че още е с наметалото на Хоуксблъд. Бързо го свали от раменете си. Обувките й бяха съсипани от дъжда, кадифената й туника бе в същото състояние — мокра и кална. Бельото и чорапите й бяха подгизнали. Бързо свали всичко от себе си и грабна една кърпа, за да избърше тялото и косата си.
Седеше гола пред огъня, притиснала кърпата към гърдите си. Беше толкова изтощена — и емоционално и физически, — че топлината на огъня я унесе. Тревогите й бяха твърде много и сега не й се искаше да мисли за тях. Клепачите й се затвориха, раменете й се отпуснаха и девойката потъна в тъмната бездна на съня.
Събуди се и видя, че огънят отдавна бе угаснал. Осъзна, че още е гола, отвори вратата на гардероба и извади червената роба. По ръкавите и по краищата на робата със златна нишка бяха избродирани гръцки мотиви. Всички дрехи на Риана бяха много добре запазени. Бриана облече робата и завърза златистия колан. Взе една от четките на майка си. Косата й бе разрошена и сплъстена. Огледа се в голямото сребърно огледало и видя, че отсреща я гледа златисто видение — приличаше на магьосница.
Помисли си за Кристиан Хоуксблъд и на устните й заигра лека усмивка. Този принц Дракар отново нахлу в живота й. Мисълта не й бе неприятна. Бавно пристъпи към завесите на леглото. Спомените отново нахлуха в главата й. Погали нежно покривката на леглото.
Защо още не е разбил вратата, защо не е нахлул в стаята й? Знаеше, че и тя притежава хипнотична сила също като него, и сега щеше да изпита могъществото й. Започна да изгражда образа му във въображението си. Сетне се фокусира върху всеки детайл от красивото му мургаво лице. И накрая го повика, шепнейки името му.