Тази зима не можеха да се оплачат от недостиг на храна. Дори селяните имаха месо на трапезата си — благодарение на зайчарниците, изградени по настояване на Хоуксблъд. За Коледа лейди Бриана покани всички обитатели на имението да отпразнуват най-вълнуващия християнски празник в голямата зала на замъка. Хората ядоха, пиха, танцуваха и се веселиха до насита. Всяко дете си тръгна от замъка с кожена кесия, натъпкана с пенита и сладкиши.
През цялата зима нямаше никакви вести от Франция. Бриана се опитваше да разсее тъгата си, като обличаше чудодейната нощница на покойната си майка, за да провери дали отново ще я осенят вълшебните видения. Успехът от последния сеанс я бе насърчил и девойката не се уморяваше отново и отново да отваря сандъка на майка си. В една зимна вечер реши да изпробва въздействието на синьозелената рокля. Повика и Адел.
Младата жена застина, а погледът й стана замрежен, сякаш се взираше в нещо далечно.
— Какво става? Какво виждаш? — нетърпеливо попита леля й.
— Не съм сигурна дали това е видение. Струва ми се, че научих нещо, което наистина е станало…
— Какво е то?
— Ами може да ти прозвучи абсурдно, но принцеса Изабел е изоставена. Граф Луи Фландърски се е съгласил да се сгоди за нея, но след това е избягал!
— О, не! Да благодарим на Бога, че не сме присъствали на тази позорна сцена. Сега принцесата ще търси на кого да излее гнева си.
— Така е. Тежко и горко на този, който се изпречи пред погледа й. Нашите рицари се връщат от Франция — продължи Бриана, — но Джоан е нещастна, макар да прикрива мъката си.
— Да не би да се е разболяла? — разтревожи се Адел.
— Не, не, здрава е, с детето й всичко е наред, но мисля, че принц Едуард се е върнал, а тя е трябвало да остане във Франция.
— А какво става с Робер? — полюбопитства леля й.
— Той е… добре… скоро ще се върне… ох, Адел, помогни ми да сваля тази рокля. Не искам да знам нищо повече.
Няколко дни по-късно, докато съзерцаваше първите нарциси в градината, Бриана чу конски тропот зад гърба си, обърна се и видя, че някакъв конник се появи във вътрешния двор на замъка. Вцепени се, когато разбра, че този конник е Робер де Бошан.
„Пристигнал е, за да ме отведе оттук!“ — панически си помисли девойката.
Пристъпи унесено, като в транс, за да го поздрави. Краката й натежаха като налети с олово. Вдървените й крайници се движеха автоматично, независимо от волята й. Сякаш инстинктивно предусещаше някаква неприятност.
Припомни си, че досега Робер не е идвал в замъка й.
— Добре дошъл в Бедфорд, милорд. Нямах представа, че си се върнал от Франция.
Той я измери със студен поглед.
— Наистина ли, Бриана? Наистина ли съм добре дошъл в твоето имение?
— Разбира се. Нали след като се оженим, ти ще бъдеш новият господар на Бедфорд?
— Ако беше дошла при мен във Франция, отдавна щяхме да сме женени. Но вместо това ти предпочете да се върнеш в Бедфорд, за да се опиташ да отложиш венчавката ни!
— Не е истина! — възмути се девойката. Не смееше да му признае, че Кристиан насила я бе довел в замъка — и без това братята де Бошан се мразеха. За щастие й хрумна как да се оправдае. — Принцеса Изабел никога не ме е обичала, затова не ме включи в списъка на придворните дами, които я придружаваха във Франция. — Бриана усети сигурна почва под краката си — инстинктивно бе налучкала най-добрата линия на поведение, защото думите й почти отговаряха на истината. Изабел не можеше да я понася, а Робер никога нямаше да се осмели да попита принцесата защо е оставила годеницата му в Англия.
Той присви подозрително очи и сухо отбеляза:
— Започвам да мисля, че нямаш намерение да се омъжиш за мен.
— Робер, не си прав. Аз дори съм приготвила сватбената си рокля.
— Покажи ми я!
Лицето й пребледня. Той я упрекваше, че го лъже, настояваше за доказателство на думите й. Очевидно не й вярваше!
— Но… нали съществува поверие, че преди венчавката младоженецът не бива да вижда сватбената рокля на избраницата си? — прошепна смутената девойка.
— Да не би това да е поредният ти опит да скриеш нещо от мен, Бриана?
— Не. Ще ти покажа роклята, Робер, ако това ще те успокои.
„А защо трябва да го успокоявам?“ — Въпросът напираше в нея, ала тя прикри раздразнението си с усмивка, хвана го за ръка и го поведе към замъка.
Сър Бърк забеляза, че двама от придружителите на Робер де Бошан бяха служили в Бедфорд, когато главен управител бе Невил Уигс. За щастие самият Уигс не бе пристигнал с Робер. Но душата на възрастния човек бе изпълнена с тревога — никой не знаеше какви промени ще настъпят в Бедфорд, когато Робер де Бошан стане господар на имението.