— Ами… бях отишъл до поляната… онази, от източната страна, зад арената… още не се бе развиделило. Оглеждах пътеките между палатките, нали ми бяха заповядали да пазя конете, когато чух разговор между някакви мъже.
— Да не би да си се опитвал да откраднеш нещо? — намръщи се Кристиан.
— Не… да — призна Рендъл, убеден, че ако иска да му повярват, трябва да каже цялата истина.
— Колко бяха? — попита Едуард.
— Не зная… но помня, че различих три гласа.
— А позна ли лицето на някой от тях?
— Не съм сигурен, сир. Не, струва ми се, че не мога да съм сигурен. Не можах добре да ги огледам… Не знам също дали и те са ме видели.
— Тогава кажи ми какво чу.
— Говореха, че лесно щели да се справят. Никой нямало да заподозре замисъла им. Казаха още, че на всеки турнир са ставали нещастни случаи. Накрая казаха, че рицарят с черната броня трябва да загине.
Едуард и Хоуксблъд тревожно се спогледаха.
— Благодаря ти за предупреждението, Рендъл. Ще се погрижим за всичко. Но не споменавай на никой друг нито за това, което си чул, нито за този разговор.
— Вярвате ли на това хлапе? — попита Пади скептично, след като Рендъл напусна палатката.
— Не можем да пренебрегнем предупреждението — замислено промълви Хоуксблъд.
— Е, най-опасните двубои са насрочени за късно следобед, затова можем да се позабавляваме дотогава — усмихна се принц Едуард.
Ложите, запазени за благородните дами, бяха застлани със скъп червен килим. Сред простолюдието настана небивала суматоха — явно местата не достигаха поради прекалено многото желаещи да присъстват на зрелището. Придворните дами не спираха да оглеждат дрехите на съседките си — всяка се бе постарала да се покаже в най-новия си и най-скъп тоалет. Повечето от дамите носеха букети, предназначени за победителите в двубоите.
Пролетното слънце блестеше по фанфарите на хералдите, по шлемовете и бронираните нагръдници на съперниците. Покрай оградата на арената се развяваха десетки флагове. Небивалото разнообразие от брони и ризници, щитове и мечове, коне и конници предлагаше въодушевяваща, пъстроцветна, незабравима гледка.
За кралица на турнира бе избрана принцеса Изабел, защото Филипа не се бе възстановила от раждането. На Изабел се падаше честта да връчва наградите и да се разполага на почетното кресло в кралската ложа, а това означаваше, че всички погледи щяха да се насочват към нея при изкачването на всеки победител по стъпалата към ложата на Плантагенетите. Затова принцесата се бе постарала за всяка подробност в тоалета си в червено и сребристо. Бриана си каза, че принцесата никога не е изглеждала по-блестящо от днес.
Бриана отметна кичур от челото си и с тъга си помисли, че може би това е последния ден, когато може да носи разкошните си коси свободно разпуснати. Утре, след сватбата, ще трябва да слага на главата си шарф или шапка. В гърдите й се надигна неясно чувство — смес от възбуда, копнеж и неувереност. За нея моминските години свършваха и започваше семейният живот. Какво ли й е писано? Ако отнякъде се бе появила вълшебница с кристална топка в ръка, за да й предложи да надникне в бъдещето си, навярно в този миг би й отказала…
Струваше й се, че времето тече прекалено бързо. Нима утре ще трябва да се изправи пред олтара в параклиса, за да произнесе свещената клетва? Успокояваше я само мисълта, че преди нея и Робер ще се венчават още две двойки, а след нейната церемония ще кръщават новородената принцеса.
Публиката се изправи на крака, за да приветства воините, които се появиха на арената, пеейки старинен боен химн. Дамите отрупаха с цветя пътеката пред смелите мъже, а въздухът ехтеше от възгласи в чест на смелите победители, сразили цвета на френското рицарство. На първия двубой на арената се появи секундантът на един от двамата рицари, които щяха да се сражават в първия двубой, за да насърчи благородното съперничество, както се изискваше според древния обичай.
— Пред вас е барон де Бърс, смел рицар от прочут род. Нека го погледнат всички, които държат на доблестните мъже. Може би няма да е зле неговият съперник отсега да започне да събира златни монети за откупа си. Защото днес неговите приятели ще потънат в земята от срам!
От другия край на арената се разнесе гръмовитият глас на секунданта на съперника:
— Стига с това самохвалство! Баронът ще трябва да се прости с шпорите си и да забрави мечтата си за рицарски почести, ако въобще оцелее след кръстосването на копията.
Тези двубои на остроумните, язвителни и дръзки секунданти продължаваха до края на турнира.