Бриана усети как ноздрите й се изпълват с миризмата на свещите от олтара в параклиса. Цяла нощ не можа да затвори очи. Церемонията преминаваше като насън пред замъгления й поглед.
Този свят наистина принадлежеше на мъжете. Какво струваха нейните желания в сравнение с волята на тези четирима властни рицари, гордо изправени в средата на параклиса? Уорик бе застанал до Хоуксблъд, а кралят — до принц Едуард, защото принцът бе поканен като шафер на сватбата на Хоуксблъд. Докато свещеникът монотонно напяваше молитвата на латински, Бриана крадешком плъзна поглед надолу по сватбената си рокля, която Джоан бе скицирала с такова въодушевление. Ох, как мразеше тази рокля!
Пророчески се оказаха думите, които тогава, в Бедфорд, тя бе казала на Робер: „Преди венчавката младоженецът не бива да вижда сватбената рокля на избраницата си…“ Мислите й отново се върнаха към Джоан. Тя също бе принудена да сподави желанията си и да се подчини на волята на всемогъщите мъже. Нима това беше справедливо? Нима жената няма право сама да решава съдбата си?
Бриана се сепна. Кралят се приближи до нея и я хвана за ръката. Свещеникът продължаваше с въпросите, повтаряни от незапомнени времена:
— Кой дава тази жена?
— Аз! — гордо отговори крал Едуард III Плантагенет и сложи ръката й в дланта на Кристиан де Бошан. Само Негово Величество имаше правото да я предаде на младоженеца, тъй като Бриана бе негова повереница от деня на осиротяването си.
Като насън Бриана повтаряше тържествените слова на свещеника, обричайки верността си, бъдещето си, живота си… докато смъртта ги раздели. Заклеваше се да го обича, да го почита и да му се подчинява, коленичила, за да целуне ръката му, повтаряйки думите:
— Ще се подчинявам на твоята власт, господарю мой.
Нямаше друг избор, освен да промълви тези свещени слова. Обърна се и подаде сватбения си букет на Адел, за да протегне ръка към венчалната халка.
Дълбокият глас на Кристиан я обгърна като кадифе.
— С този брачен пръстен аз се венчавам за теб, с моята плът те призовавам…
Мислите й препускаха в обърканото й съзнание. Той наистина веднъж я бе призовал с тялото си и ако още веднъж му се подчини, за нея това би било пълно безчестие! Тогава чу тържествените слова на свещеника:
— А сега ви провъзгласявам за съпруг и съпруга в името на Отца, Сина и Святаго Духа.
Хоуксблъд се приведе към нея и устните му се приближиха към нейните. Тя не повдигна лице, за да приеме целувката му, но младоженецът напираше неудържимо към устните й. Очите му светеха като два блестящи аквамарина върху мургавото лице. Този воин бе твърде горд, за да се поклони пред когото и да било, но ето че пред нея сведе глава. Целувката му бе кратка и целомъдрена. Бриана отново взе букета от ръцете на леля си и застина като мраморна статуя, изчаквайки да се изредят всички присъстващи, за да поздравят младоженеца и да целунат младоженката.
Крал Едуард III поднесе извиненията си:
— Вчера бе ранен моят приятел Уилям де Монтегю. Много съм разтревожен, защото състоянието му се влошава с всеки изминат час.
Кралят си тръгна заедно с принц Едуард, но когато тя се опита да ги последва, Хоуксблъд я хвана за китката и тихо, но решително й прошепна:
— Не, ние ще останем тук.
Тя недоумяващо го изгледа. В този миг от страничната врата на храма се показаха четирима рицари, понесли богато украсен ковчег. Само шестима, заедно със свещеника, присъстваха на опелото на Робер. Бриана си каза, че е срамота за принц Лайънъл и за рицарите от рода Кларънс да не почетат за последен път своя приятел. Нали Робер бе служил всеотдайно на принца до последния си дъх? Не можеше да знае, че в този миг Лайънъл лежи в леглото си напълно пиян, отчаян от презрението на баща си и брат си.
Трябваше да събере всичките си сили, за да издържи на тази опечаляваща церемония. Стоеше неподвижна, мълчалива и замислена, докато свещеникът монотонно редеше заупокойните молитви на латински. Когато най-после изрече и последната дума, Бриана се приближи до олтара и застана до ковчега. Извади бяла роза от сватбения си букет, но остър шип прободе пръста й и кръвта покапа по белите листенца на розата. Наведе се и положи самотното цвете върху ковчега.
— Прости ми, Робер… — отрониха пребледнелите й устни.
На излизане от параклиса яркото слънце я заслепи и трябваше да вдигне ръка над очите си.
— Милорд — обърна се Адел към Хоуксблъд, — бихте ли изпратили Пади да ми помогне, за да съберем вещите на лейди де Бошан?
Трябваше й цяла минута, за да осъзнае, че тя е лейди де Бошан. Но не й прозвуча странно, което пък вече й се стори забавно.