Тялото й изгаряше в трескаво желание. Той я вдигна и я понесе към леглото. Ала желанието, което напираше в гърдите й, бе чисто физическо, нямаше нищо общо с онова сливане на душите, за което й бе говорил Кристиан. Усещаше как твърдата му гореща мъжественост се триеше между бедрата й.
Нежно я сложи на леглото, легна до нея, прегърна я и тя сякаш потъна в силните му ръце. Бриана тихо започна да плаче от безсилие и срам. Кристиан толкова лесно бе събудил чувствеността й, толкова лесно я бе накарал да изгаря от желание и страст. Тя беше жена, той беше мъж и Бриана жадуваше да му се покори.
Езикът му докосна твърдото й възбудено зърно, а ръката му се плъзна между бедрата й и дългите му пръсти започнаха бавно да галят нежната розова пъпка между тях.
Тя беше като топла и влажна коприна и макар Хоуксблъд да се владееше како никой друг, в този миг разбра, че не може да устои на желанието да проникне дълбоко в нея. Самообладанието му се разби на хиляди парчета. Когато пръстите му се отдръпнаха. Бриана недоволно извика.
— Какво искаш, любима? — задъхано прошепна той и легна върху нея.
— Кристиан, Кристиан, искам да ме вземеш! — Ноктите й се забиха в кожата му.
Той бе полудял от възбуда. Проникна дълбоко в нея, забравил за всичко, отдаващ тялото и душата си на тази девойка, надарена с чувствеността и страстта на зряла жена. Тя го погълна в себе си, едновременно взимайки и давайки. Любовта им бе бурна като пролетен ураган. Тя бе предизвикателство за сетивата.
За всичките седем сетива.
Издигнаха се до висините на насладата и изкрещяха едновременно, когато достигнаха кулминацията, а сетне се отпуснаха заедно в кадифената мекота на успокоението. Лежаха неподвижни, вкопчени един в друг, с изцедени докрай сили.
После сякаш се случи чудо. Кристиан се чувстваше възроден, изпълнен с жизнена мощ и още нещо… Радост, задоволство, душевен мир, какъвто никога не бе изпитвал. Отдръпна се от Бриана, обгърна я и я притисна до сърцето си, заровил лице в златистата й коса.
От гърдите й се изтръгнаха тихи ридания и сълзите й покапаха по голата му гръд. Той я бе дарил с наслада, на която тя нямаше право, бе задоволил плътското й желание, а това бе смъртен грях.
Кристиан разбираше обърканите чувства на любимата си. Знаеше, че сълзите ще й донесат облекчение и ще пречистят душата й. Сърцето й бе изпълнено със скръб и вина, с любов и омраза. Знаеше, че ще й е нужно доста време, за да успокои обърканата си душа. И макар да бе търпелив мъж, се надяваше да не чака много дълго мига, когато тя ще признае пред себе си, че го обича и вечно ще му принадлежи, както и той на нея. Трябваше да й даде време да приеме мисълта, че брачният им съюз е предопределен от съдбата. И на този, и на онзи свят никой нямаше да ги раздели.
Бриана бе толкова емоционално и физически изтощена, че потъна в непробуден сън. Когато се събуди, в стаята все още бе тъмно. Усети присъствието на мъжа, който спеше до нея. Пред очите и изплуваха спомените от изминалата нощ. Нима всичко бе само сън? И тогава внезапно си припомни.
Спомените оживяха пред очите й!
Тогава Кристиан воюваше във Франция, а тя бе сложила сивата кадифена наметка на майка си, за да го призове във виденията си. С ужас осъзна, че това не е било сън, било е предсказание. Кристиан бе убил Робер пред очите й, а тя не бе направила нищо, за да му попречи. Припомни си, че тя бе примамила Робер в кулата, където Хоуксблъд го очакваше, за да го убие. После се любиха, а тялото й бе опръскано с кръвта на Робер. Всичко се бе сбъднало!
Бриана затвори очи, ужасена от себе си. Нима се бе отдала на Кристиан, за да я спаси от брака с Робер? Не, не го бе сторила съзнателно, но това не намаляваше вината й.
Съпругът й се обърна в съня си и бедрата им се докоснаха. В гърдите й се надигна страх. Но това не беше толкова страх от него, колкото страх от самата нея. Страхуваше се от дълбокото желание, което изпитваше към този арабски рицар. Страхуваше се от мрачния копнеж, завладял тялото и душата й, който само той можеше да задоволи. Нима той беше безсмъртен? Нима бе продал душата й на дявола? Никога не биваше да му позволи да разбере, че бе завладял и тялото, и душата й. Трябваше да съхрани поне малка част от себе си, поне малкото достойнство и чест, които й бяха останали. Никога не биваше да узнае, че жадува за докосванията му, че изгаря от страст по него. Ако узнаеше всичко това, тя щеше да се изпълни с отвращение към самата себе си и да се презре завинаги.