На Холънд не му оставаше нищо друго, освен да чака и да се надява, но все пак и тук, в Кале, можеше да предприеме нещо, с което да облекчи бъдещия си възход. Нали съдбата е благосклонна към смелите? Трябваше да протегне ръце, за да заграби поне част от огромното богатство на граф Кент.
Докато съзерцаваше Джоан в беседката в парка, той не преставаше да фантазира за всичко, което ще направи с тялото й, с гърдите й, с бедрата й. Кокетният й смях оживяваше стаите и коридорите на замъка, а дори една нейна усмивка можеше да го накара да забрави за всичко останало на света. Слабините му се издуха похотливо само като я гледаше, но когато принц Едуард отсъстваше, цялото й внимание бе посветено на проклетия й брат. Ръката му неволно се пъхна в панталона. Ще трябва да се облекчи, преди да продължи с досадните пергаменти, но се закле в душата си, че ще дойде денят, когато ще се облекчи в нея.
Когато се върна при масата с документите, видя, че навън слънцето залива безлюдния парк с ярките си лъчи. Навярно граф Кент се бе прибрал в покоите си, за да се подготви за нощните си похождения, а Джоан е седнала да вечеря в стаята си, в компанията само на преданата си уелска прислужница. Джон Холънд се протегна към кожената чанта с дипломатическата поща и измъкна от нея един плик, скрепен с внушителния печат на краля и с надпис „Да се прочете веднага след получаването!“. Когато го отвори, ръцете му се разтрепериха от безсилна ярост. Подписана от Уелския принц, заповедта започваше с обяснението, че целият английски двор е отплавал за Бордо и спешно се нуждаят от неговите услуги — като главен камерхер на двора. Затова трябвало незабавно да потегли на юг, към Бордо, за да се постави в услуга на Негово Величество.
— Чумата да ги тръшне всички принцове! — злобно промърмори Джон Холънд.
Ако онзи страхливец Робер де Бошан не събере достатъчно смелост да нанесе смъртоносния си удар, изглежда, ще трябва той, Холънд, да му докаже, че кралската кръв може да се пролива не по-зле от кръвта на простолюдието!
Писмото му предоставяше удобен повод да потърси Джоан. Прекоси стаите от своя апартамент и се упъти към крилото, в което бяха покоите на Джоан. В този час на деня не се виждаха много слуги, затова се запъти с решителна крачка към вратата и леко почука.
Глинис отвори и враждебно го изгледа. Никога не бе крила отвращението си към дебелия му врат и набитото му тяло с къси крака. Неведнъж го бе хващала как хвърля дебнещи погледи към жена си, която се приготвяше за среща с принц Едуард.
— Какво желаете, сър?
— Имам съобщение за лейди Джоан Холънд.
— Тя си почива в момента и надали ще може да ви приеме — начумерено рече Глинис.
— Нали в края на краищата е моя съпруга! Отстранете се от пътя ми! — В цялата му набита фигура се долавяше смътна заплаха, толкова яростна, че прислужницата не посмя да му се противопостави.
— Кой е дошъл? — долетя гласът на Джоан от дъното на стаята.
— Джоан Холънд, милейди.
Джон бързо изтича до вратата.
— Влезте, милорд. — Ръката й тревожно се притисна към гърдите. — Да не се е случило нещо с Едуард?
— Писмото наистина е от Уелския принц, милейди. Но по-добре ще бъде да поговорим насаме.
Глинис му изпрати унищожителен поглед.
— Всичко е наред, Глинис. Не се безпокой за мен.
Джоан се усмихна, като че ли се опитваше да се извини пред съпруга си заради нетактичността на прислужницата си, но всъщност беше загрижена само за вестите в писмото на Едуард.
Когато останаха сами, Холънд внезапно се преобрази в загрижен и предан съпруг.
— Моля ви, седнете, лейди Джоан. На мен са поверени грижите за вашето здраве, затова безкрайно съжалявам, че ви обезпокоявам по такъв дребен повод…
— Е, благодаря ви за загрижеността, Джон, но все пак се надявам, че ми остава поне още един месец или повече… И така, какви вести ми носите?
— Кралското семейство ще отплава за Бордо и аз получих заповед да се явя във френската резиденция на двора. Обаче не ми се струва особено разумно да ви предложа да пътувате предвид деликатното ви състояние, милейди.