— О, та аз съм напълно здрава, Джон! Ако Едуард иска да ме види, аз веднага… още утре ще се кача на кораба!
Нищо не можеше да го разяри повече от тази нейна неукротима готовност да се втурне по следите на принц Едуард при първия знак от негова страна.
— Милейди, немислимо е да се впуснете в такова опасно и дълго пътешествие по море. Очевидно Негово Височество не разбира на какви рискове може да се изложите и вие, и детето!
— Джон, много любезно от ваша страна, че сте тъй загрижен за мен, но не бива да обвинявате принц Едуард. Той винаги е искал да бъда щастлива, а за мен това означава да се срещна с него колкото е възможно по-скоро.
— Лейди Джоан, явно не си давате сметка, че аз съм вашият законен съпруг и ще дам името си на детето, което сега носите под сърцето си. Ако се случи някакво нещастие по време на пътуването ни до Бордо, няма да мога да го преживея!
Тя благовъзпитано избягна прекия отговор.
— Ще помоля брат ми да се погрижи за осигуряването на кораба. Ще пътуваме с всички удобства, разбира се. Ако пристигнат писма от Уиндзор, Едмънд ще се погрижи да ми ги препрати в Бордо. — Тя се втурна към вратата на съседната стая, все още грациозна въпреки напълнялата си фигура. — Глинис, скъпа, ще отидеш ли в кабинета на сър Джон да вземеш писмото ми?
Бриана и Адел прекараха целия ден в приготвяне на багажа за пътуването до Бордо. Пади и Али трябваше по десет пъти да слизат до трапезарията и да се качват до спалните, помъкнали сандъци и кошове с дрехи и други вещи, много от които принадлежаха на Хоуксблъд. Бриана погледна към статива си за рисуване, поставен в една от нишите в гостната стая. Около него се виждаха четки и кутии с бои, скици на древногръцки богове и недовършени портрети на викинги — някогашните обитатели на Ирландия.
— Съжалявам, Пади. Трябваше сама да изчистя статива и всичко около него, а преди това да отделя четките и боите, които ще взема със себе си.
— Не, милейди, не се тревожете. Господарят ми нареди да не прибирам нещата ви до утре сутринта. Каза ми, че предпочитате да рисувате късно следобед или след вечеря.
— О, благодаря ти.
Кристиан бе толкова внимателен към любимите й занимания. Предусещаше всичко, което щеше да й липсва, отгатваше настроенията й дори преди самата нея, от разстояние познаваше дори дали има главоболие… Нима бе възможно да съществува такъв нежен, загрижен и влюбен съпруг? И все пак ги разделяше едно непреодолимо препятствие, което изчезваше само когато се скриваха зад завесите, обгръщащи огромното им легло. Там, в тяхното легло, Кристиан умееше както никой друг да предразполага любимата си към физическа интимност и да я накара да забрави за пропастта между тях. Всяка вечер се стараеше да изобретява нови и нови начини за съблазняване и те бяха като двама партньори в танца, които се редуват да променят стъпките и движенията, ала въпреки това да остават в синхрон. Бриана не можеше да се владее и страстно откликваше на всеки негов допир. Може би трябваше да е по-въздържана, но горещото й младо тяло отказваше да се подчинява на повелите на разума. Обаче с първите лъчи на слънцето в съзнанието й отново изплуваше мъчителната сцена, в която Хоуксблъд безмилостно беше сразил своя съперник.
Щом се прибраха в стаята си след вечерята, Бриана се усамоти в будоара си. Там бе пренесла последната си рисунка, започната днес следобед, и гореше от нетърпение да я довърши. Сюжетът беше свързан с пристигането на викингите в Ирландия. Вече беше нахвърляла силуета на замъка високо над морския бряг, а в бушуващите под него вълни се издигаше викингски кораб, изпълнен с високи стройни воини със сурови лица, вперили алчен поглед в дамата, застинала пред вратите на замъка. От картината лъхаше на дивашки страсти и на съблазън, но според Бриана липсваше още нещо, нещо много важно, което обаче досега й се изплъзваше.
Внезапно от унеса й я изтръгна нечий смях. Остави четката си и излезе от будоара. Завари го да чете някакъв свитък от пергаменти. Сърцето й се разтуптя. Той беше толкова млад и красив.
Веднага я заговори.
— Попаднах на един от рапортите до краля, съставен от неизвестен писар. Нямаш представа колко смешно е написан! Макар че имената съзнателно са променени, за да не се разбере името на виновника, лесно успях да се досетя за кого става дума. Трябва да го прочетеш, Бриана.
— Довърших картината си… но все ми се струва, че нещо й липсва.
— Говориш за картината с викингските воини?
Бриана остана изненадана от осведомеността му. Но не, не би трябвало да се учудва — нали Кристиан винаги бе проявявал жив интерес към всичко, с което тя се занимаваше, а най-вече към творбите й.