Бриана разбираше, че момчето си е изградило невярна представа за войната, за него тя бе символ на рицарство, достойнство и чест.
— Рендъл, войната не е само слава и доблест, тя е кръв и смърт.
— Никога няма да стана мъж, ако не окървавя меча си. Моля ви, милейди, помолете го сега да ме вземе със себе си.
— Остани тази нощ да спиш тук, а аз ще говоря с него утре сутринта. Хоуксблъд винаги се връща късно от срещите си с Уорик.
— Оставил съм отвън меча и доспехите си. Може ли да ги донеса в къщата, за да не ги откраднат?
Бриана се усмихна, защото разбра, че по този начин момчето искаше да се подсигури.
— Не се ли задушаваш в тези доспехи? Как ще ги носиш в горещината?
— Хоуксблъд ме научи на самоконтрол. Телесните неудобства лесно се превъзмогват. Всичко зависи от състоянието на духа, милейди.
Един час по-късно Бриана седеше замислена в градината, заобиколена от благоуханни цветя. Все повече и повече се убеждаваше, че всичко зависи от състоянието на духа на човека — смелостта, страхът, щастието, скръбта, любовта, омразата. Ала тя бе затворила сърцето си за Кристиан и той почти нищо не споделяше с нея.
Нима е криел деня на заминаването, за да не я тревожи, или пък е мислел, че това не е женска работа? Те споделяха леглото, но не споделяха надеждите и мечтите, мислите и чувствата си. Кристиан не разговаряше с нея нито за миналото си, нито за бъдещето. Живееха заедно, но душите и сърцата им бяха разделени. Тя не знаеше какво да направи, за да промени това състояние.
Кристиан я откри в сенчестата градина.
— Закъснях. Не мислех, че още ще си будна. Да не би да ме чакаш? — Въпросът му бе израз на учтивост, но в него не се долавяше любовен копнеж.
— Аз… беше много горещо и не можах да заспя.
— Бриана, радвам се, че те виждам. Трябва да ти кажа нещо. — Той седна до нея, но не я докосна. — Наблюдавах тази сутрин Адел и Пади. Никога не съм виждал по-щастлива двойка. Струва ми се, че нашият брак ти донесе много малко щастие. Сега разбирам, че не е трябвало да те принуждавам да се оженим, ала тогава мислех само за желанията си, а това беше грешка. Когато обичаш някого, трябва да докажеш любовта си, като поставиш неговите желания над своите. Ако искаш, можем да разтрогнем брака си. Там, където съм роден, това е много лесно. Мъжът само казва: „Развеждам се с тази жена“, и с това всичко приключва. — Думите му звучаха студено и равнодушно.
Господи, никога не бе искала подобно нещо! Искаше той да я вземе в прегръдките си и да се закълне: „Ще те накарам да ме обичаш независимо дали искаш или не!“ Искаше тази война най-после да свърши. Искаше да живеят в Бедфорд, заобиколени от децата си, а повече от всичко на света искаше Кристиан де Бошан да бъде баща на тези деца!
Между тях се възцари неловка тишина.
Бриана разбираше, че щастието й зависи от това какво ще му отговори. Въздъхна дълбоко. Нали току-що бе стигнала до извода, че смелостта зависи от състоянието на духа? Събра цялата си смелост и прошепна:
— Искам дете от теб, Кристиан.
Той я грабна със силните си ръце и я понесе към спалнята. Нетърпеливите му пръсти започнаха трескаво да свалят дрехите й. Никога не я бе желал така страстно. Трябваше отново да призове на помощ необикновено силната си воля, за да се сдържи да не разкъса дрехите й. Успя да си наложи да свали туниката й бавно, докато треперещите му пръсти се плъзгаха по гладките й рамене, а очите му се любуваха на все по-разголващото се тяло пред него. Накрая устните му се присъединиха към ръцете му.
Нощта беше много гореща и Кристиан разбираше, че от буйната страст телата им ще се облеят в пот, затова постави на мраморния под две възглавници, за да ги подложи под кръста й и главата й. Мраморът бе приятно студен и в първият миг кожата й потръпна от хладината.
Той се излегна до нея и покри с целувки най-чувствителните места по тялото й. Стори й, се че се докосва до смес от огън и лед. Кристиан допираше ръце до студения мрамор, преди да ги поднесе към гладката й кожа й, към заоблените й гърди. Редуването на горещина и студ я изпълни с желание да се притисне към него, да се стопи в обятията му, да се слее с него.
Кристиан забрави за разума, забрави за предпазливостта. Тази нощ копнееше да проникне в тялото й, да завладее сърцето й, да покори душата й. Шепнеше задъхано любовни думи, редуваше ги с накъсани възклицания, толкова напрегнато, че Бриана се отпусна в някаква омая, очарована от горещината на порива му, омаяна от допира на мъжественото му тяло… до нейното тяло, до нейното желание, до нейната любов. Не можеше да се скрие от този смел и покоряващ мъж, не искаше да се скрие от него… нито сега, нито в бъдеще.