Шепотът му беше изпълнен с тъй дръзка еротика, че сетивата й се замъглиха от сцените, които преминаха пред очите й.
— Искам те! — Гласът му трепереше от страст.
Бриана се изви, за да го обгърне докрай, отвори уста, за да позволи на горещия му влажен език да я завладее. Не искаше страхът да помрачи последните им часове преди заминаването му там, откъдето никой не бе сигурен дали ще се завърне. И той, и тя се стремяха като обезумели към пълното сливане, търсейки върховния екстаз на чувствата, който само заедно можеха да постигнат.
За него Бриана бе най-голямата му скъпоценност, смисълът на живота му. Копнееше тайно и той да е същото за нея. Усещаше, че тръпнещата жена в ръцете му жадува огнените му ласки по-силно от всеки друг път. Сега бе изцяло негова, но все пак долавяше, че някъде дълбоко в нея, в мислите й, остава някаква врата, заключена за него. Може би тя самата не подозира, забравила за ключа на тази загадъчна врата, на този скрит кът от душата й, но Кристиан, призовал свръхестествения си усет, го отгатна и не можеше да намери спокойствие.
Тя усети как слабините му се подуват и вдървяват, бедрата му обгърнаха нейните и в следващия миг тя изкрещя, вкусила докрай пълната сила на изключителната му мъжественост. Виковете й заглъхнаха сред страстните стенания, които се отрониха от потръпващите й устни, когато горещото му семе я изпълни цялата, дари я с неговата любов, с неговия живот. Остана на мраморния под, задъхана и изпотена, сломена от напора на този необуздан самец. Кога би се сетила, че любовният акт върху студения мраморен под може да е толкова възбуждащ и опустошителен? Обгърна силния му врат и се отпусна в блажен сън, а той остана да я съзерцава под звездното небе, облян от лунна светлина.
Кристиан не можа да заспи. В аквамариновите му очи още играеха пламъчета, макар че умората вече свеждаше черните му мигли. Спящата под него жена и този път едва не го бе довела до лудост. Скоро, много скоро, обеща си той, ще я притежавам цялата. Внезапно се надигна отвътре, от гърдите му някакъв загадъчен глас: „Но ако тя не ти разреши?“ Рязко се изправи и нервно закрачи към терасата. Не искаше в този миг да взима окончателното решение. Какво е тя за него — спасение или проклятие? Знаеше само, че ако не завладее цялата й душа, без остатък, няма да може да понесе мъчителните си съмнения.
Принц Едуард изпадна в екстаз. Джоан отново бе същата, каквато я помнеше и обичаше, отново го прегръщаше и целуваше в захлас. Двамата се смяха и любиха през цялата нощ — последната им нощ преди новия поход на армията, — весело се шегуваха за малката си дъщеря, блажено заспала в люлката, после станаха и заплаваха сред езерото в лодката с форма на лебед. Дори и там, сред затихналото езеро, намериха сили за още един любовен акт.
Розовите завеси на зората вече се отдръпваха от небосклона, когато той я понесе на ръце обратно към спалнята й, целуна я за сбогуване, но не издържа и покри с десетки целувки прелестното й лице.
— По-тихо… — прошепна Джоан — тази стая след минути ще се напълни с безброй бавачки и прислужници.
Едуард хвърли последен поглед към люлката на дъщеричката си.
— Пази я, мила. Искам пак да й се полюбувам, когато се върна.
— Ще я пазя, скъпи. Ще бдя над нея, докато отново се върнеш при нас двете.
— Обичам те с цялото си сърце — закле се принцът.
— И аз теб, Едуард. И нека Бог да те пази!
Хоуксблъд и оръженосците му бяха на крак много преди зазоряване. Докато Пади се сбогуваше с насълзената Адел, Бриана внезапно си припомни за молбата на младия Рендъл Грей.
— Кристиан, забравих да те помоля да вземеш още един оръженосец със себе си. Ето го там, младия Рендъл. Горкото момче си е въобразило, че няма да ми откажеш, ако те помоля да те придружава в новия поход.
Хоуксблъд тъжно се усмихна.
— Този хитрец е налучкал слабото ми място. Знае, че нищо не мога да ти отказвам, скъпа. — Обърна се и силно извика към младежа: — Рендъл!
— Тук съм, милорд! — веднага се отзова младият Грей и пристъпи към лейди Бриана.
Хоуксблъд се беше приготвил да му се скара, но щом видя оръженосеца в бойни доспехи, внезапно си припомни какво бе изпитвал на неговата възраст.
— Имаш ли кон? — намръщи се Хоуксблъд.
— Да, милорд — задъхан отвърна Рендъл.
— А имаш ли седло за коня?
Лицето на младежа помръкна, но той не посмя да излъже, изплашен от строгия поглед на господаря си.
— Не, милорд.
— Али ще се погрижи да ти намери седло — рече Хоуксблъд.
Лицето на Рендъл грейна от щастие. Той падна на колене пред господарката.
— Благодаря ви, милейди. Никога няма да мога да ви се отплатя, но, кълна се в честта си, ще ви бъда предан до гроб.