„Господи, той сигурно е на четиридесет години, а може би и на петдесет“ — съкрушено си помисли Бриана. Нямаха нищо общо помежду си. Едва ли той щеше да бъде съпругът, с който да прекара живота си в смях и любов. Ще остане самотна до края на живота си.
Девойката отчаяно се хвана за думите му „твърде млада“. Това можеше да бъде извинение. Тя вдигна очи и погледна грубото му лице. Не знаеше как да откаже, без да предизвика гнева му.
— Вие ми оказвате голяма чест — сковано започна и пак сведе поглед, ала преди това видя очите му — те бяха с цвета на аквамарин! Тези очи бяха същите като на рицаря в сънищата й и сърцето й сви от болка. Граф Уорик се наведе над нея. Мъката й беше толкова силна, че си помисли, че сърцето й ще се пръсне и тя ще умре.
Никога не бе се чувствала по-нещастна.
— Аз… мисля, че ми трябва известно време — заекна Бриана, като се надяваше, че гласът й няма да издаде отчаянието, което я бе обзело. — Смятам, че е добре ухажването да продължи по-дълго време, за да може двамата души да се опознаят по-добре.
— Ще оставя ухажването и увещанията на Робер. Смятам, че ще се разберете с моя син — засмя се Уорик.
Внезапно мрачния облак, който беше надвиснал над нея, изчезна и слънцето отново изгря в душата й.
— Робер де Бошан… — промълви девойката и в гласа й прозвуча истинска радост. Пое дълбоко въздух и си припомни настойчивия поглед на аквамариновите му очи. Все пак можеше да бъде щастлива!
Младото момиче бързо отправи мислено благодарствена молитва към света Агнес. О, Господи, тя се бе държала толкова зле с великия граф Уорик! За компенсация му отправи най-очарователната си усмивка и дълбоко се поклони.
— Вие ми оказвате голяма чест — промълви тя, този път от цялото си сърце.
Той й предложи ръката си, за да се изправи. „Тя наистина е прекрасна млада дама — помисли графът. — Толкова е женствена и изпълнена с покорство. Мечтаната жена за всеки мъж. Ако бях по-млад…“
Адел очакваше племенницата си в предната зала. Лицето й изразяваше силна тревога. От вълнение бе раздърпала края на туниката си.
— О, агънцето ми, да не би Уорик да има намерение да се ожени за теб?
Бриана лъчезарно й се усмихна.
— Да, права си. Кралят най-после ми е избрал годеник.
— О, света Дево, и ти съгласи ли се? — уплашено попита леля й.
— Разбира се, че се съгласих. Дори в най-смелите си мечти не съм си помисляла подобно нещо. Ще бъда графиня!
— Да, но…
— Разбира се, това е в бъдеще. Ще трябва да почакам, докато моят съпруг наследи титлата граф на Уорик.
— Робер де Бошан? О, агънцето ми, аз си помислих, че са те сгодили за баща му.
Бриана звънко се засмя.
— Адел, как можа да ти хрумне тази абсурдна мисъл?
ПЕТА ГЛАВА
Сърцето на Джоан Кент бе изпълнено с щастливо очакване. Тя броеше дните до завръщането на принц Едуард в Уиндзор. Когато бяха в Бъркхемстед, той й бе казал, че ще се върне след две седмици за турнира в Уиндзор, но се носеха слухове, че се е върнал по-рано.
Трябваше да използва всички женски хитрини, за да предизвика интереса му. Тя толкова отдавна бе влюбена в наследника на английския трон, че познаваше всичките му навици. Той ставаше преди изгрев слънце, обличаше се, посещаваше параклиса преди утринната молитва, а след това отиваше да поязди.
Когато принц Едуард влезе в параклиса, очите му съзряха тъничка фигурка. Джоан бе склонила глава и се молеше. Прекрасната й коса бе покрита с тънък воал. Девойката изглеждаше вглъбена в молитвата си. Когато свърши, се прекръсти, сетне се изправи и се насочи към изхода. Принц Едуард също се прекръсти и побърза да я последва. Сърцето му учестено биеше.
— Жанет… Джоан… стори ми се, че си ти. Какво правиш тук толкова рано?
Очите й се разшириха от престорена изненада.
— Не исках никой да ме види. Чувствам се много объркана. Не знам как ще живея занапред. Размишлявах дали да не стана монахиня, Ваше Височество.
Принцът смаян я изгледа. Ефирният бял воал бе прикрепен със златна диадема към прекрасната й сребристоруса коса. Приличаше на ангел с ореол около главата. В този миг Едуард видя как в очите й проблесна лукаво пламъче; двамата отметнаха глави назад и избухнаха в смях. Смехът им отекна в параклиса, те се спогледаха виновно и побързаха да се измъкнат навън.
— Ти си непоправима палавница. Кажи ми какво наистина правеше в параклиса?
— Може би имам любовна среща — подразни то тя и го изгледа с премрежени очи.