— Спомняш ли си, когато се приближи до мен и ми предложи да се омъжа за рицар от рода де Бошан?
Уорик кимна. Тогава тази златокоса красавица го бе накарала да затаи дъх.
— Аз помислих, че ме искаш за твоя жена.
Графът избухна в смях. Тъгата изчезна от лицето му, а аквамариновите му очи весело заблестяха.
— И какъв щеше да бъде отговорът ти?
— Щях да кажа „да“! — Очите на Бриана закачливо светнаха. Не искаше да го огорчи с признанието, че се е чудела как по-любезно да му откаже.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Кралят и принц Едуард заедно с останалите членове на Кралския съвет дойдоха да при граф Уорик, за да изслушат мнението му за примирието с французите. Гордостта не позволяваше на графа да посрещне такива знатни гости излегнат в постелята, затова Глинис и Бриана му помогнаха да стане, да се измие и го настаниха в голямото красиво кресло, покрито с кожа.
Кралят и благородниците дълго обмисляха кои територии да запазят за английската корона и кои да отстъпят на французите. Около размера на откупа се завърза оживен спор. Много разногласия имаше и за срока на примирието. Изправена на балкона, Бриана чуваше как с разгорещени гласове мъжете в стаята крояха бъдещето на двете нации.
Черния принц бе решил да извоюва суверенитет за колкото е възможно по-голяма част от Южна Франция. Докато го слушаше, Бриана се запита дали принц Едуард се е заклел да върне всички завоевания на прадедите му, изгубени от англичаните при царуването на крал Джон и неговия син крал Хенрих III преди век и половина?
Всички настояваха пред краля да запази Кале. Това бе най-трудно извоюваната победа и честта на Англия не позволяваше да върнат стратегическата крепост на омразните французи.
Уорик беше загрижен най-много за размера на откупа. Графът предложи сума, десетократно надвишаваща първоначално предложената, като не искаше да изслуша доводите на другите благородници, които бяха убедени, че такъв огромен откуп не е по силите на победената Франция. Бриана беше наясно, че граф Уорик не е алчен мъж. Съображенията му бяха по-скоро доста практични — той знаеше, че Плантагенетите ще прахосат много пари за своите прищевки, а в момента кралската хазна беше почти опразнена. Законите на рицарството не позволяваха на английски крал да лишава френския крал, френските принцове и останалите знатни особи от лукс и всички удобства по време на пленничеството им. Освен това тук пряко се намесваше честта и гордостта на суетните Плантагенети. Затова Уорик мъдро предложи французите да се постараят да поемат по-голямата част от разходите.
Най-накрая се заеха да решат срока на примирието. Тъкмо това най-много вълнуваше Бриана. Едва не извика от радост, когато чу, че цели седем години няма да се водят войни във Франция.
Отсъствието на Хоуксблъд я угнетяваше. Вече не можеше да си представя живота без него. В потайните дълбини на сърцето си тя усещаше, когато с него се случваше нещо лошо. Напоследък бе обхваната от съмнения относно завръщането му. Колко глупаво и лекомислено бе да си въобразява, че нейният любим е безсмъртен. Та нали и той бе от плът и кръв, нали и него го застрашаваха какви ли не опасности… злополуки, болести… изкушения…
Ръката й се спусна към корема. Дали вече носеше дете от него под сърцето си? Може би трябваше да отиде в църквата, да коленичи пред олтара и да се помоли бъдещото им дете да не израсне без баща? Отчаяно искаше това дете, искаше го така, както не бе искала нищо досега. Само по този начин може да осигури безсмъртието на Кристиан Хоуксблъд!
Изтри сълзите от очите си и се усмихна. Започна да пресмята на пръсти месеците до раждането — ако наистина беше бременна — оказа се, че трябва да го очаква някъде около своя рожден ден, петнадесети юли.
Бриана обичаше да играе шах с граф Уорик — двамата прекарваха часове над дъската с изящните фигури от слонова кост. Знаеше, че той много се радва на нейната компания. Тази радост се оказа споделяна и от двамата. На повърхността той изглеждаше суров и безмилостен, но младата жена знаеше, че има чувствително и нежно сърце и че самотата го измъчва. Не му се искаше тя да се връща в своята къща, ала вече бе достатъчно здрав и не биваше да я задържа повече при себе си.
Когато Бриана се прибра, видя, че Адел има малко котенце. Пухкавата топка се наричаше Мъфи. Нешър го преследваше непрекъснато и всички от сърце се забавляваха, докато наблюдаваха лудориите им.
Бе изминало дълго време, откакто четирите жени не се бяха виждали, и Бриана реши да обядват в градината край фонтана и да си поговорят на спокойствие. Вече беше септември и трапезата им бе отрупана с щедрите плодове на есента. Имаше зрели дюли, круши, кайсии и сочни сливи, както и чинии със смокини, фурми и различни ядки.