Хоуксблъд мълниеносно скочи от коня. Строгите правила на рицарските двубои му позволяваха да остане на седлото, ала не и гордостта му. Беше заложена рицарската му чест. Изтегли меча си и с неистова ярост се втурна към съперника. След миг високият французин се търкаляше в праха.
Някаква жена изпищя пронизително.
— Убий го! — изреваха зрителите от трибуните.
Тогава противникът му — най-добрият рицар сред французите — побягна към оградата, шепнейки трескави молитви на благодарност, че арабският рицар пощади живота му.
Прахът по арената започна да се сляга върху напечената земя. Хоуксблъд уморено се отпусна на една пейка. Един от неговите оръженосци1 свали бронята и шлема, помогна му да се измие, а сетне разтри ръцете и гърдите му с бадемово масло.
Арабинът Али, който бдеше над него от рождението му, запуши бутилката с ароматното масло и подаде кърпата на господаря си. Дракар излезе от ваната. Водата се стичаше по тялото му, а черната му кожа блестеше. Али си помисли, че арабското име подхожда на господаря му много повече от името Кристиан. Той бе потомък на арабски крале, косата му бе с блестящ черен цвят, а лицето — мургаво. Приличаше на безпощаден ястреб. Само светлите очи с цвят на тюркоаз издаваха, че във вените му тече и друга кръв. Али огледа великолепното му тяло. „Не, струва ми се, че се самозалъгвам. Това високо и едро тяло издава, че дедите му са били нормани“
Другият оръженосец, Пади, беше отишъл да прибере коня и оръжията, които господарят му спечели като награда за победата в турнира. Хоуксблъд и оръженосците му притежаваха великолепни бойни коне, но специално обучените за турнири жребци бяха истинска рядкост, а еластичната ризница от закалена стомана понякога струваше повече от цял парцел земя.
Пади завърза петнистия сив жребец пред палатката на господаря си. Палатката от пурпурна коприна с форма на минаре се отличаваше от останалите с ориенталски разкош. Пади придружаваше господаря си във всички турнири — в Мароко, в Испания и сега във Франция. Все още никой не бе успял да победи Хоуксблъд. Той повдигна копринената завеса и влезе.
— За Бога, Али Баба, изхвърли тази мръсна вода от ваната и побързай, защото навън ни чака цяла камара оръжия, които трябва да изчистим и приберем.
— Оставих ти водата, за да се измиеш, Пади. Отдалеч вониш на кочина.
— Как няма да мириша, като търча по цял ден напред-назад, а ти само се излежаваш на сянка!
Хоуксблъд се засмя. Неговите оръженосци непрекъснато се заяждаха помежду си, но всеки от тях бе готов да пожертва живота си за другия.
— Достатъчно — смъмри ги той. — Искам да излъскате ризницата и сабята. Останалото продайте.
— Тогава, лорд Дракар, аз ще отида да ги спазаря, докато Пади изчисти палатката.
— Признавам, че ще успееш да измамиш рицарите и да им вземеш повече пари, защото всичките ти прадеди са били крадци по пазарите в Багдад.
— Съмнявам се дали той е по-голям измамник от теб, Пади — подхвърли Кристиан и облече кремава туника, която подчертаваше мургавата му кожа.
Пади се ухили, поласкан от комплимента, свали дрехите и се потопи във ваната.
— След малко ще съм готов, господарю, много преди да са пристигнали момичетата.
Вечерта, както след всеки турнир, щеше да има пиршество — запалваха големи огньове, около които танцуваха млади момичетата от онези, които забавляваха рицарите след турнирите.
— Наяж се и си пийни добре, Пади — рече Кристиан и погали ирландския си сокол. — Не забравяй да дадеш няколко къса месо и на Саломе. Тази вечер съм поканен в замъка.
— Внимавай с френските девойки. Видях една, която ми се стори зажадняла за ласки.
— Ще гледам да не се преуморя — засмя се похотливо Кристиан. Бе видял отдалеч няколко дами, които му се сториха привлекателни. „Кой знае? Може би някой ден ще срещна жената на моите блянове…“
В двореца Уиндзор живееха поне десетина млади богати наследнички, останали сирачета. Едуард III, женен за кралица Филипа, беше най-красивият английски крал от династията на Плантагенетите. Дворът му тънеше в разкош, защото кралят харчеше с широка ръка.
Няколко от по-големите девойки бяха удостоени с честта да бъдат придворни дами на младата принцеса Изабел. Щедрият й баща задоволяваше всяка нейна прищявка. Кралица Филипа бе мила и любезна с всички, но смисълът на нейното съществуване бе да ражда принцове и принцеси за продължаване на династията на Плантагенетите. Тя беше почти непрекъснато бременна и току-що бе родила деветото си дете. Затова нейните покои бяха изпълнени с бавачки, кърмачки, гувернантки, учители, придворни дами, прислужнички, гардеробиерки, перачки.