— Французите плениха най-хубавите ни кораби — „Едуард“, „Розата“ и „Катерин“. Дано това са последните кораби, които губим — намеси се принц Едуард.
Той още не бе участвал в боен поход, макар че от малък се обучаваше за бъдещите битки с французите.
— Ще поемеш ли ръководството на тази операция? — обърна се кралят към Уорик.
Уорик погледна към сина си и Хоуксблъд кимна. Не се нуждаеха от думи. И двамата си мислеха за едно и също — предстоящото сражение щеше да бъде отлична проверка на тяхната смелост, воински умения и чест.
Внезапно кралят високо се засмя.
— Добре, ще се заемем с това! Турнирът ще почака, докато се върнем. Проклетият Валоа ни създава само неприятности!
— Носят се слухове, че Филип е наел стрелци с лъкове от Генуа, които да обстрелват корабните оръдия на противника — предупреди ги Хоуксблъд. — Генуезците са най-добрите стрелци на земята. Бил съм се срещу тях.
Принц Едуард, кралят и Уорик се спогледаха и започнаха да се смеят.
Хоуксблъд учудено повдигна вежди. Кралят махна с ръка.
— Покажи му какво могат нашите бойци! Хайде, заведи го да види сам! А ние с Уорик ще определим по картата от кое пристанище да тръгнем. Не можем да използваме Дувър или Сендуич. Филип ще узнае много бързо за това. Трябва ни пристанище, където да можем тайно да съберем всички кораби.
В този миг Хоуксблъд разбра, че Едуард III не е крал-кукла. Може би беше екстравагантен, суетен и изглеждаше тщеславен и славолюбив, но беше смел и решителен. Истински завоевател!
Принц Едуард заведе Хоуксблъд на обширната ливада зад замъка, където тренираха около двеста мъже. Първото му впечатление беше, че стрелците използват много остарели лъкове. Нима мислеха, че с тази примитивна стрелба ще могат да победят известните генуезки стрелци?
— Нямате ли арбалети? — обърна се той към принца.
— Имаме, но смятаме, че големите лъкове са за предпочитане.
Кристиан взе един от лъковете. Достигаше почти два метра, но беше доста лек. Стрелите имаха стоманени върхове, с гъши пера в края.
Принцът се обърна към двама мъже, които си избираха лъкове от купа на земята. Единият си избра дълъг лък, а другият — арбалет.
— Наблюдавай ги — каза Едуард.
Мъжете застанаха един до друг. Мъжът с арбалета приклекна, за да закрепи тежкото оръжие. Постави стрелата, опъна тетивата и пусна стрелата. Другият мъж остана прав и за същото време успя да изстреля три стрели.
Едуард и Кристиан отидоха да проверят мишените. Всички стрели бяха попаднали в целта, но стрелите, изстреляни от дългия лък, се бяха забили наполовина в мишената.
— За Бога! Тези дълги лъкове изпращат стрелите със страхотна сила. Бих искал и аз да се науча да стрелям с такъв.
Едуард се усмихна.
— Това са пехотинци, най-обикновени редници от Уелс. Благородните рицари не се бият с дълги лъкове.
Аквамариновите очи се кръстосаха със сините.
— Вие, изглежда, умеете да си служите с тези оръжия.
— Така е — съгласи се принц Едуард. Младите мъже си приличаха. И двамата искаха да изпъкват над останалите навсякъде и във всичко.
Следващите три часа отлетяха неусетно. За Хоуксблъд овладяването на новото оръжие беше истинско предизвикателство. Едуард ентусиазирано му показваше тънкостите на стрелбата с дълъг лък. Не след дълго преместиха мишената на другия бряг на Темза и стреляха по нея през широката река.
През това време Пади и Али вече се тревожеха за господаря си. Бяха завели конете в конюшнята на Бошан и се бяха настанили в една от пристройките на замъка, но не знаеха къде е Хоуксблъд. Дали ще остане в замъка на Бошан или ще реши да разпъне палатката си?
— До моя апартамент има свободни стаи — каза Едуард. — Братовчед ми Едмънд, графът на Кент, замина за къщата си в Лондон. Ела с мен, ще ти ги покажа.
В този миг видя малка фигурка, която се надигна от каруцата с лъковете, и се спусна към нея.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — изкрещя той. От купа зад лъковете се показа дяволито лице на момче. Едуард ядосано го удари по главата. — Не разбираш ли, че можехме да те убием?
Лицето на момчето светна от гордост при мисълта за опасността, на която се бе изложил.
— Ваше Височество, нося ви бележка от принцесата. — Той протегна мръсната си ръка, в която държеше смачкана бележка.
Едуард въздъхна. И без да я чете, знаеше какво пише в нея.
— Обещах да заведа сестра си на лов със соколи. Още не мога да си обясня защо й дадох това лекомислено обещание. — Погледна към пажа. — Предай й, че сега съм много зает.
В този миг пред погледа му сякаш изникна лицето на Джоан и той си припомни защо бе обещал на Изабел да я заведе на лов.