— Виждал съм ви много пъти, милейди.
— Къде? — подигравателно попита тя.
— В моите видения.
Това наистина бе прекалено!
— Искате да кажете, в сънищата си. Колко оригинално!
— Да, в моите видения и в моите сънища — съгласи се той. — Имате малък очарователен белег върху… — Видя как тя се вцепени.
„Господи, как е възможно? Как е възможно и той да сънува същите сънища?“ Страните й пламнаха, когато си припомни, че той искаше да вкуси този белег върху най-интимната част на тялото й.
— Как се осмелявате да ми говорите по този начин? — изсъска тя.
— По-добре да танцуваме.
— Няма да танцуваме!
— А защо не? — Очите му сякаш поглъщаха лицето й.
— Аз… аз ще се омъжа за вашия брат Робер.
— Мисля, че няма да се омъжите за него — твърдо заяви той.
— Ако ме види с вас, ще се разгневи.
— Тогава е по-добре да свикне с това, милейди.
В очите й проблесна страх. Днес изумрудите не й донесоха щастие. Знаеше, че в този миг всички са насочили любопитни погледи към арабския рицар, а следователно и към нея. Не желаеше да плъзнат клюки, че тя е поредното му завоевание.
— Лека нощ, сър! — Искаше й се да побегне, но знаеше, че това ще предизвика още по-голямо любопитство, и затова бавно се насочи към галерията.
Олекна й, като видя русата глава на Робер в дъното на галерията. Повдигна полите, за да може да върви по-бързо, и се насочи към него.
— Съжалявам, Робер. Върнах се колкото се може по-бързо.
Той отпи от чашата с бира.
— Хайде да се махаме от тук — рече рязко.
Младото момиче се поколеба, но разбираше, че годеникът й страда от плесницата на принца. Излязоха навън. Студеният вятър охлади пламналите й страни. Робер я хвана за ръката. Девойката отчаяно се питаше какво да каже — не можеше да говори за Джоан, нито за принц Едуард, а още по-малко за брата на Робер. Искаше й се да го утеши, но се страхуваше да не го ядоса и затова мълчеше, докато вървяха към горното крило на двореца.
Робер спря и Бриана осъзна, че се намират пред апартамента на принц Лайънъл. Робер извади ключ, отключи тежката врата, взе ръката й и тихо тече:
— Ела с мен.
— Не мога. Това са апартаментите на принц Лайънъл — протестира Бриана.
— Всичко е наред. Той не е тук, а и освен това няма да има нищо против — настоя Робер.
— Робер, аз все още не съм омъжена…
— О, по дяволите! — изруга той. — Моля те! — Ръката му стисна по-силно нейната. — Моля те, Бриана, имам нужда от теб!
Девойката се поколеба за миг, но той я прегърна и я повлече по стълбите. Лампите по стените осветяваха коридора и хвърляха огромни сенки по стените. Той беше толкова едър и силен, тя едва ли би могла да се бори с него. Разбира се, Бриана не се страхуваше от Робер. Той винаги се държеше възпитано и галантно с нея и изглеждаше мил и добродушен. Ала тази вечер бе пил доста и тази мисъл я караше да се чувства нервна.
Най-сетне стигнаха до стаята на горния етаж. Бриана едва бе пристъпила вътре, когато устните му завладяха нейните. Миришеше на бира и пот. Не й беше противно, но усещането не беше никак романтично. Устните му станаха настойчиви и девойката се застави да разтвори своите. Езикът му проникна в устата й. Бриана все още не се страхуваше, но беше ядосана. Ръката й потърси в тъмното лицето му и пръста й одраска окото му. Той изруга, отдръпна се и се хвана за окото. Тя се опита да се отскубне от прегръдките му, но той я държеше здраво.
— Бриана, не се страхувай от мен. Ние сме почти сгодени… няма да ми откажеш една целувка, нали? — опита се да я убеди Робер.
— Аз не трябва да бъда тук с теб — възрази девойката.
— Нуждая се от теб, Бриана. — Младият мъж я притисна още по-плътно. — Нима не искаш да бъдеш благосклонна към мен? Може би след няколко дни ще замина за Франция. Надявах се, че ще проявиш великодушие към мен. Позволи ми да ти налея едно питие. Ще смеся малко върбинка във виното ти и това ще те накара да копнееш за целувките ми.
Бриана бе шокирана от предложението му да й даде нещо като любовен еликсир. Нима това пиеха Робер и принц Лайънъл?
— Не искам повече вино. Ти… ние пихме достатъчно. — Опита се да прикрие отвращението си.
Робер прокара пръсти през косата й.
— Ти ми разреши да те ухажвам. Не се страхувай, няма да те насилвам.
— Съжалявам, Робер. Аз… аз нямам никакъв опит с мъжете…
— Стига, скъпа. Знам, че си девствена. Ти си запазила своята невинност за бъдещия си съпруг, а тъй като аз съм този човек, то трябва да ми позволиш да ти я отнема.
В сърцето й се промъкнаха пипалата на страха. Той беше казал, че няма да я насилва, но бе пил прекалено много и искаше да се люби с нея. Физически Робер беше много по-силен и можеше лесно да сломи съпротивата й. Трябваше да намери начин да се измъкне от това положение!