Ала все пак трябваше да разсъждава по-трезво. Робер беше мъж от плът и кръв, обучен да воюва. Той нямаше време да чете романтични поеми. Мъжете и жените живееха сякаш в различни светове. Тази вечер той се бе държал така настойчиво може би защото му предстоеше скоро да замине да се бие във Франция. Появата на по-голям брат, който вече бе посветен в рицарство, сигурно го караше да се страхува, че ще остане в сянка. Чувствата, които го вълнуваха, бяха напълно разбираеми.
Може би вината беше нейна. Навярно представите й за живота бяха прекалено романтични и идеалистични. Трябваше да се научи да бъде реалистка, да бъде истинска жена.
Когато Робер де Бошан отвори вратата, принц Лайънъл се олюля срещу него. Бе изпил прекалено много вино и едва се държеше на краката си. Елизабет Грей също се олюляваше.
— Май няма да мога да се справя, Роб. Както винаги, ще трябва да ми помогнеш.
Робер го прегърна през рамо и го поведе към леглото.
Лайънъл се просна върху него и пиянски се засмя.
— Доведи я в леглото, Роб. Позабавлявай се с нея. Аз наистина не съм в състояние.
Елизабет беше толкова пияна, че когато Робер я повали върху леглото, си помисли, че това е принц Лайънъл.
— Дай й от моето специално вино, Роб — ухили се Лайънъл и му намигна.
— Честно казано, струва ми се, че не се нуждае от него — засмя се Робер.
— Не, още малко няма да й навреди, Роб. Само ще стане още по-страстна — промърмори принцът.
Робер наблюдаваше Елизабет, докато тя пиеше от чашата с върбинка и вино. Девойката похотливо се засмя. Робер бързо започна да сваля дрехите си. Тази напитка винаги действаше по един и същи начин върху жените, а и той не можеше да чака повече. Сега щеше да разбере как е въздействала върху една девственица.
Лайънъл погледна тъжно отпуснатия си член и въздъхна.
— По дяволите, нищо не мога да направя — изруга той.
Робер знаеше, че това често се случва, когато принцът е пил твърде много, ала самият той бе в отлична форма.
Ухили се, смъкна останалите дрехи и се вмъкна в леглото.
Смехът на Елизабет се превърна в плач. Макар да се чувстваше замаяна от изпитото вино, тя все пак осъзнаваше, че не може да бъде в леглото с тези двама мъже.
Робер я обърна по гръб и легна върху нея.
— Господи, когато те гледам как обладаваш някоя женска, Роб, изпитвам по-голямо удоволствие, отколкото ако аз го правя.
Бриана духна свещта. Чувстваше се толкова изтощена, че се сви в леглото и веднага заспа. Сънищата я завладяха, изпълнени със звуци, картини и думи от изминалия ден.
„Нима той все още не те е любил?“
Приятелката й се подиграваше с нейната девственост, сякаш Джоан имаше голям опит с мъжете. След това сънят се промени. Бриана беше в прегръдките на Робер. Тя протегна ръка и докосна русите му коси. Той й се усмихна и започна да й шепне нежни думи. Внезапно вратата на стаята се отвори и на прага се появи тъмнокосият рицар, брат на нейния годеник. Трудно можеше да се повярва, че са братя. Бяха толкова различни. Единият беше светъл, другият — мургав, единият беше добър, другият — истински дявол, единият беше мил и любезен, другият — жесток. Той протегна меча си между тях.
Хоуксблъд прониза Бриана със студените си сини очи.
— Назови моя меч и аз ще го пощадя.
— Името му е Смъртоносния! — изкрещя тя.
Хоуксблъд се засмя и се наведе към нея.
— Аз само казах, че ще го пощадя.
Девойката падна на колене. Хоуксблъд вдигна високо меча си. Сетне той я прониза. Ала това не беше меч, неговата мъжественост бе проникнала в нея. Той бе отнел девствеността й!
Бриана се събуди с вик. Отвори широко очи и видя Адел, която тъкмо влизаше.
— О, нима вече е сутрин?
— Трябва да побързаш, агънцето ми, ако не искаш да изпиташ гнева на принцеса Изабел — усмихна се леля й.
Кристиан Хоуксблъд със сокола си Саломе, кацнал на китката му, наблюдаваше сцената пред себе си и си мислеше, че прилича на великолепния гоблен, изобразяващ ловна картина, който бе видял върху една от стените в замъка. Изведнъж гобленът сякаш оживя пред очите му.
Тази сутрин принцесата и нейните придворни дами блестяха в разкошните си дрехи. Изабел бе облечена в пурпурна амазонка, а конят й под седлото бе покрит със сребърна наметка.
Хоуксблъд веднага съзря своята дама. Тя беше облечена в тъмночервено от главата до петите. Великолепната й коса бе сплетена в тежки плитки и привързана с панделки, а туниката й бе с широки ръкави с дълбоки разрези отстрани. Дори ботушите й от мека кожа бяха тъмночервени, а на шията й висеше железен ловджийски рог, украсен със злато.