Когато Бриана се върна с празни ръце, забеляза нещо странно в лицето на Хоуксблъд. Изглеждаше унесен, синьозелените му очи гледаха втренчено Изабел.
Пади подаде на Бриана чаша с медовина. Младото момиче жадно отпи. Медовината беше вкусна и сладка. Изабел обаче не беше на същото мнение.
— Тази медовина горчи! Сигурно е развалена! — Тя присви очи. — Да не би някой да е сложил нещо в нея? Лейди Бедфорд, опитайте я.
Бриана отпи от нейната чаша и я подаде обратно на принцесата.
— Мисля, че е много вкусна, Ваше Височество.
Изабел отново отпи от чашата. Беше толкова горчива, че веднага я изплю.
— Пфу! Сигурно си полудяла!
Бриана внимателно започна да наблюдава принцесата и Хоуксблъд. Всеки път, когато хапнеше нещо, Изабел се мръщеше. Беше ясно, че този път принцесата не се преструва. Изглежда, всичко, което ядеше, имаше горчив вкус. Хоуксблъд не успя да прикрие задоволството си и Бриана заподозря, че той по някакъв начин бе развалил храната на Изабел.
— Вярваш ли в силата на магиите? — обърна се тя към Пади.
— Аз съм ирландец, лейди Бедфорд. Магиите и духовете за мен са така реални, както дъждът и водата.
— А арабите вярват ли в магии?
— Пред тях ние, ирландците, бледнеем.
— Има ли име мечът на Хоуксблъд? — Въпросът неволно се изплъзна от устата й.
— Да, милейди. Мечът му се казва Смъртоносния и той наистина е такъв.
Бриана затаи дъх. Точно същото име бе изплувало в съня й. Откъде го бе научила?
— Има и друг меч, който се казва Мейлстром13. — Пади беше известен с чувството си за хумор. Той се наведе към нея и прошепна: — Има и тайно оръжие. Това е един ятаган, който се нарича Килбрайд14.
Младото момиче се ужаси. Инстинктите й подсказваха, че мургавият рицар е истински дявол.
— Казах го само на шега, милейди — извини се Пади.
Тя се засмя заедно с него. Как може да е толкова глупава! Ирландците винаги преувеличават.
— Всъщност не завиждам на годеницата му. Може наистина да умре от страх.
Кристиан и принц Едуард се отделиха от дамите и се задълбочиха в интересен разговор. Принцеса Изабел реши, че й стига за днес, и заяви, че иска да се връщат в Уиндзор. Повечето от дамите тръгнаха с нея, а слугите започнаха да прибират остатъците от трапезата. Бриана и Джоан се отправиха към конете си.
— Не ти ли се струва малко странен този Кристиан Хоуксблъд? — попита Бриана.
— Да, изглежда различен от всички останали мъже — съгласи се приятелката й.
— Погледът му е много особен. Не знам как да ти го обясня, но ми се струва, че притежава някаква тайнствена сила.
— Може би те е омагьосал — подразни я Джоан.
— Той никак не ми харесва! — Бриана гордо вирна брадичка. — Дори ме отвращава!
— Много е галантен, Бриана. Миналата нощ ме отърва от Уилям де Монтегю и ме придружи до стаята ми.
— Видях те да се разхождаш с него, Джоан. Мисля, че трябва да бъдем по-внимателни, когато оставаме насаме с някой мъж.
— О, така ли? Нима когато остана насаме с Робер де Бошан, той си позволи нещо повече? Нали любовта е вълнуващо преживяване? — задъхано възкликна Джоан.
Бриана тъжно се засмя на вълнението на приятелката си. Целувката на Робер не й се бе сторила никак вълнуваща, а и освен това не бе сигурна дали наистина е влюбена в някого. Момичетата продължиха да яздят сами. Изабел и останалите дами бяха далеч напред. Горската пътека се стесни, а след това се разклони. Бриана изпревари Джоан и когато в един миг се обърна да я попита нещо, видя, че приятелката й беше изчезнала. Извика я, но й отговори единствено ехото.
Гората изглеждаше странно притихнала. Бриана се ослуша, но наоколо царуваше зловеща тишина. Смушка кобилата си, за да я накара да препусне напред. Мястото й изглеждаше непознато и девойката уплашено си помисли, че се е загубила. В гърдите й се надигна паника, когато забеляза, че дърветата ставаха все по-гъсти от двете страни на пътеката.
Какво ще стане, ако някое диво животно подуши миризмата на коня й? Колко глупаво бе от нейна страна да остане сама в гората! Тишината я потискаше повече, отколкото звукът от счупените клони и шумолящите листа. Може би тази необикновена тишина бе признак, че наближава буря? Посегна към ловджийския си рог. Щеше да изсвири два пъти силно и все някой щеше да я чуе. За неин ужас рогът й бе изчезнал. Как е могла да бъде толкова невнимателна?
Внезапно чу конски тропот и въздъхна с облекчение. Ала в следващия миг се вцепени. Под гъстата сянка на дърветата към нея препускаше Кристиан Хоуксблъд. Видя, че нейният рог висеше на шията му. Той повдигна глава. Приличаше на хищник, уловил плячката си. Бриана уплашено погледна мургавото му лице. Искаше й се да побегне.