— Той е научен да вярва само на инстинктите си и винаги се съмнява във всичко — намеси се Али. — Това е тайната на живота му.
Пади поклати глава.
— Тази източна философия е непонятна за мен, Али Баба.
— Не, Пади, това е тайната на Ордена на тамплиерите. От тях научих мистичните ритуали. Те са живели на изток. Подозирам, че повечето са имали ирландска кръв.
— За Бога, сега ми стана ясно! Всички разумни хора знаят, че ирландците са некадърни, мързеливи и мошеници.
Пади избухна в смях и всички се успокоиха. Познаваха променливия нрав на ирландците — след веселото настроение изпадаха в меланхолия и мрачно самовглъбяване. Младият оръженосец изпитваше нужда да изпие няколко чаши, защото знаеше, че на следващото утро може да се срещнат със смъртта. Възпираше го единствено страхът от Хоуксблъд.
Кристиан Хоуксблъд не можеше да заспи. Не можеше да забрави внушителната гледка — мачтите на френските кораби замрежваха целия хоризонт. По-големите кораби бяха снабдени с бронзови оръдия и дълги цеви. Адмиралите на французите се бяха погрижили да снабдят армията с барут, патрони и други муниции. Нападението срещу френската флота носеше големи рискове.
Кристиан започна да медитира — състояние, предшестващо виденията му. Той знаеше, че французите са нащрек и са заети с плановете за защитата на важното пристанище Хелвеция. Те бяха подредили корабите си в четири бойни редици. В центъра на първата редица се намираха трите внушителни английски кораба, които французите бяха пленили. Корабите бяха свързани помежду си с метални вериги и превземането им беше почти невъзможно.
Видението продължи с нова сцена — французите вече бяха забелязали английската флота. Видя как генуезките стрелци, въоръжени с арбалети, бяха готови за стрелба от бойните кули. Видението съвпадна с предишното и той успокоен заспа.
Англичаните дебаркираха на разсъмване. Преди да слезе от кораба, Хоуксблъд потърси Уорик, на когото бе възложено командването на цялата операция.
— Ще ми се довериш ли и ще ми разрешиш ли аз да посоча пътя?
Уорик изпитателно изгледа мургавото лице на сина си. Търсеше някакъв белег за предателство, но не откри нищо подозрително.
— Ще ти се доверя. Заедно ще победим или заедно ще загубим.
Кристиан се поколеба. Уорик бе умен и опитен пълководец, човек, който не вярваше в мистични видения.
— Французите са разположили нашите три кораба „Едуард“, „Розата“ и „Катерин“ в предната редица, защото очакват да се опитаме да си ги върнем. Ала трябва да ти кажа, че са ги завързали към техните кораби със стоманени въжета. Блокирали са пристанището Хелвеция и ние няма да можем да проникнем в него, но са постъпили много глупаво. Сега цялата френска флота е попаднала в капан. Ти ръководиш тази операция, но ако аз бях на твое място, щях да поставя уелските стрелци на палубите на нашите кораби, за да се противопоставят на генуезките стрелци.
Никога досега в морските битки не бяха използвали лъкове и стрели. Стрелците по палубите щяха да пречат на артилеристите. Още повече, адмирал Морли се бе заклел на краля, че ще освободи пленените английски кораби.
Уорик се почеса по брадата. Искаше му се да попита сина си откъде знае всичко това, но реши да замълчи. Сложи шлема върху посивялата си глава и отиде да даде нареждания.
Кристиан и Едуард си стиснаха ръце и се упътиха към корабите, които бяха под тяхно командване. След това корабът на Хоуксблъд вдигна котва и отплува към северната страна на дувърския бряг.
Робер де Бошан търсеше Бриана и я откри, когато се връщаше от лекцията на първата придворна дама. Девойката разбираше, че гордостта на Робер е засегната. Той трябваше да остане в Англия, а брат му и баща му заминаха за похода във Франция. Сърцето й се изпълни с жалост към него.
— Робер, съжалявам, че те оставиха в Англия. Това е толкова несправедливо.
Той се засмя и небрежно махна с ръка.
— Принц Лайънъл също е разочарован, но го оставиха тук поради политически причини. А аз съм от свитата му и затова съм длъжен да остана в Уиндзор. Трябва да защитавам не само него, но и кралицата, и всички придворни дами.
Изглежда, се гордееше с новото си положение. Бриана нищо не отговори. Може би той не искаше да го съжалява.
— Тогава твоята отговорност е много голяма — поласка го тя.
— Ако убият краля или Уелския принц, принц Лайънъл ще се възкачи на престола.
При тези жестоки думи младото момиче изтръпна от отвращение. Нима той се надяваше кралят и принц Едуард да загинат? Обзе я чувство на вина само защото бе чула предателските думи на Робер. Не можеше да бъде истина! Той просто приема фактите такива, каквито са. Може би именно това е задължението му — да бъде готов за най-лошото.