— Но за моя предпочитан победител съм избродирала нещо на ръкава си — прошепна й Джоан и погали корсажа си.
— И кой е този щастлив победител? — полюбопитства Бриана.
— Още не съм решила — безгрижно избъбри Джоан. — А ти даде ли на Робер някакъв талисман?
— Не, все още не — намръщи се Бриана, — но той ме помоли да го удостоя с тази чест и аз му обещах.
На полето край арената вече разпъваха палатките на съперниците. Около всяка палатка бяха струпани мечове и копия, ризници и шлемове, дрехи, дървени корита, превръзки и кутии с лечебни мехлеми, сбруя за конете, походни легла, столове. Всеки участник се придружаваше от своите оръженосци и пажове, чиито основни задължения бяха да лъскат и поправят оръжията, да подменят счупените копия, да утоляват жаждата на господаря си, да превързват раните му, да му вдъхват кураж.
Ако се събираха прекалено много претенденти и всички стаи в замъка се окажеха претъпкани, разрешаваше им се да спят в палатките си. Утрешният турнир нямаше да бъде от най-големите — щяха да участвуват бойци само от най-близките графства. Независимо от това обаче турнирът привличаше като магнит странстващи амбулантни търговци, жонгльори и фокусници, трубадури и пъстра сбирщина от всевъзможни мошеници, които преживяваха много добре от такива сборища.
Търговците припряно издигаха сергиите си на ливадата край палатките на рицарите. Излагаха стоки, докарани от всички графства в Южна Англия, а някои дори предлагаха невиждани тъкани, оръжия и накити, донесени чак от Ориента. Продаваха даже и чистокръвни арабски жребци. По време на кралските турнири Уиндзорският парк заприличваше на панаир — посетителите едва се разминаваха сред конете, фламандските гоблени, персийските килими, сирийските коприни, венецианските сервизи. Навред се носеше дъхът на тъмно английско пиво.
Бриана престана да се притеснява за бягството от лекцията на мадам, когато зърна принцеса Изабел и няколко от нейните дами, загледани в рицарите. Всъщност тук бяха повечето от обитателките на Уиндзор — от графините до прислужниците. Слугините знаеха, че днес им се разрешава да се откъснат от сивото ежедневие: утре ги чакаха шестнадесет часа изнурително сноване около дългите маси, отрупани с лакомства — трябваше да угодят на стотици изгладнели рицари и десетки изнежени придворни дами.
Няколко мъже от личната прислуга на Негово Величество се мъчеха да разпънат огромния балдахин, който трябваше да осигури сянка за краля, кралицата и техните свити по време на утрешния турнир. Край тях профуча ловък жонгльор, който се упражняваше в подмятането на тежък меч — смелчагата го хвърляше във въздуха и след миг ловко го улавяше, без да се олюлее на седлото на коня.
Сър Джон Шандо нареди да разпънат палатката на Едуард до пъстрата палатка на Кристиан Хоуксблъд.
Джоан и Бриана веднага ги разпознаха — едната беше в червено и пурпурно, увенчана на върха с нещо като златисто минаре, а другата — от черна коприна, над която се развяваше златният дракон върху тясното знаме на Уелс.
Бриана примига удивена, когато видя Адел и Глинис да излизат от палатката на Хоуксблъд. След тях веднага се появиха Пади и Али. Когато Адел срещна погледа на Бриана, леля й започна смутено да обяснява още без никой да я пита:
— Пади се оказа от Ирландия също като мен.
— Не. Адел, работата е там, че бяхме любопитни да надзърнем в палатката на Дракар — намеси се Глинис.
— Дракар? — запита недоумяваща Бриана.
Али се поклони пред нея:
— Дракар е арабското име на лорд Кристиан, милейди.
— За лорд Кристиан ли говориш? — Бриана повдигна вежди и прихна от смях.
— Не, не е лорд, а истински принц — засегна се Пади. — Принц Дракар!
— Колко романтично звучи! — извика Джоан. Както винаги, и сега успя веднага да влезе в тон и да се престори, че вярва на всяка дума на оръженосците на Кристиан Хоуксблъд.
Бриана успя да издърпа приятелката си настрани, за да не забележат слугите как смехът напираше в гърлото й.
— Как може да са толкова глупави тези оръженосци! — изрече Джоан, когато си пое дъх.
— Е, не отричам, че Пади е доста забавен — дяволито се подсмихна Бриана. — Толкова е надут! — Двете девойки отново избухнаха в смях.
Два часа преди разсъмване Хоуксблъд вече се беше събудил. Изми се и отиде до арената, за да се включи в упражненията на корнуолските воини в схватки с кинжали. Искаше да ги научи да се сражават умело в нощни сражения, под прикритието на мрака — много пъти трябваше да повтаря урока, за да ги накара да овладеят изкуството да се промъкват незабелязано и безшумно до врага, за да го повалят още с първия удар с кинжала.