По-късно, когато утринното слънце освети живописната поляна, рицарят се отправи към съседната палатка, украсена с герба на Уелският принц. Беше обещал на Джоан да предаде тайното й писмо на принц Едуард. Съобщи му, че е готов да помогне на неговия оръженосец, сър Джон Шандо, в подбора на ризниците и копията за турнира. Кристиан реши, че може да отдели един час, за да научи Нешър да се подчинява по-добре на командите му. Спря пред един от походните казани, взе парче месо и закрачи към арената с невестулката на рамото си.
Младият Рендъл Грей отдалеч забеляза дребното животинче.
— Тази невестулка опитомена ли е? — полюбопитства той.
— Все още не съм я опитомил напълно — отговори Кристиан.
— Може ли да я взема? — нетърпеливо попита Рендъл.
— Внимавай! Понякога хапе — предупреди го Кристиан.
— Не ме е страх! — презрително тръсна глава червенокосият хлапак.
Кристиан посрещна с усмивка самоуверения поглед на Рендъл.
— Ето, вземи това парче месо. Дръж го пред себе си и внимавай дали Нешър ще се приближи към теб. Не! Не го стискай между пръстите си. Зъбите й са остри като игли. Трябва да го държиш върху дланта си, ето така, разбра ли?
Рендъл се усмихна щастливо, когато невестулката захапа месото от ръката му и се огледа за още.
— Може ли още да си поиграя с нея? — помоли се момчето.
— Не може, защото Нешър15 е едно от моите тайни оръжия — обясни му Кристиан.
— Но защо си избрал това странно име? — Рендъл не мирясваше, докато не разбере всичко за необикновеното зверче.
— Ще ти покажа. — Кристиан посочи гърдите на недоумяващото момче и извика: — Дръж!
Черната невестулка мълниеносно скочи на тревата, стрелна се покрай палатката, покатери се по крака на Пади и го захапа между бедрата — нещастният оръженосец щеше доста да си изпати, ако не го предпазваше дебелата кожена дреха. Но бясната атака на дребното зверче така го изплаши, че Рендъл се преви на земята от смях.
Когато Нешър се върна при господаря си, Кристиан ласкаво го почеса зад ухото.
— А ти нямаш ли си любимо животно?
Рендъл поклати глава и изгледа замислено снажния рицар.
— Преди три години моят баща ми беше подарил едно кученце, но майка ме накара да го изхвърля. Сега така ми липсва. Вече го няма…
Кристиан разбра, че момчето говори не за кученцето, а за баща си. Усети инстинктивно страданието му, защото самият той много добре знаеше колко е мъчително за едно момче да остане от малко без баща.
— Искаш ли да наглеждаш Нешър по време на турнира? Ще я приберем в палатката, а ти ще й носиш вода и храна. Щом ми потрябва като тайно оръжие, ще ти платя за грижите за нея.
— Благодаря, сър Кристиан. — Лицето на Рендъл се озари от щастлива усмивка.
— Не си ли мислил някога да се обучаваш за оръженосец?
Момчето унило поклати глава.
— По едно време се надявах, че принц Едуард ще ме приеме в свитата си… — Гласът му смутено заглъхна.
Хоуксблъд го изгледа изпитателно.
— Струва ми се, че ние с тебе ще се спогодим — подхвърли той.
Рендъл си помисли, че в следващия миг сърцето му ще се пръсне от щастие.
Принц Лайънъл и воините от свитата му се упражняваха в хвърляне на копие чак до вечерта. Робер де Бошан се престараваше в усилията да вдъхне смелост на принца.
— Сигурен съм, че вие ще спечелите турнира, Ваше Височество, защото според моето скромно мнение ще успеете да сразите принц Едуард.
Лайънъл изтри потта от челото си.
— Баща ми, брат ми и аз се сражавахме на миналогодишния в един отбор и пожънахме нечувана победа.
— Бих искал да видя как херцог Кларънс ще подложи на изпитание бойното изкуство на Уелският принц. В сравнение с миналата година сега вие сте много по-добър. Няма по-едър и по-висок рицар от вас в Уиндзор. Никой не може да се похвали с по-силен удар. Аз също съм добър с копието, но с Ваше Височество не мога да меря сили. Повярвайте ми, принце.
— Наистина ли смяташ, че ще го победя? — глухо попита Лайънъл.
— Тук е рицарят на кралицата Уолтър Мани. Защо не го попитате? Той е рицар с голям опит и напълно безпристрастен.
— По дяволите, ще направя всичко, което ми е по силите. — Погледна над дървената ограда около арената, зад която се бяха струпали почти всички придворни дами. — Видя ли го? Проклетият ти брат гледа към нас.
Робер се ухили надменно.
— Ами тогава да му покажем на какво сме способни!
— Хю! Ричард! — презрително се подсмихна принцът и пришпори коня си. — Да покажем на благородните дами, че умеем да си служим с копие!
Двамата млади рицари се понесоха в галон по арената.