— Кого си избираш? — попита Хю.
— Има ли някакво значение? Ще ги смажем и двамата! Защо, дявол да го вземе, не им погодим малък номер? Ще накараме тези двама гиганти да се изпотрепят взаимно — изръмжа Робер.
— Рицарят де Бошан е прекалено горд, за да се просне в прахоляка. И прекалено разумен, за да събори от коня не кого да е, а самия принц Лайънъл — хапливо подметна Хю. — Аз си избирам Овена. — Така наричаха един от рицарите от свитата на принца заради масивния му череп.
Хоуксблъд наблюдаваше сцената с присвити очи. От опитния му поглед не убягна една важна подробност — за човек с едър ръст Лайънъл насочваше копието и се втурваше в атака доста добре, но когато трябваше да нанесе решителния удар, разчиташе повече на теглото си и ръста си, отколкото на майсторство. И двамата съперници доста силно замахнаха с копията си, но на земята се озова по-дребният рицар.
Оръженосците веднага се затичаха, за да приберат счупените копия — теренът трябвайте да е напълно чист за следващата схватка, — а Робер де Бошан и Ричард заеха позиции с насочени копия. Рицарят, който ръководеше турнира, спусна белия жезъл, но Робер смушка жребеца малко преди спускането на жезъла, за да изпревари конкурента си. Дори един миг закъснение понякога може да реши изхода на такъв оспорван двубой. Копието на Робер се пречупи с оглушителен трясък, но в следващата секунда съперникът му се озова на земята.
Ако де Бошан се надяваше с този мълниеносен удар да впечатли брат си, може да се каже, че остана горчиво разочарован — Хоуксблъд хладно поклати глава. Как може тези английски рицари да се надяват на победа в истинска битка, щом не са овладели тайните на двубоя с копие?
Кристиан по-скоро усети, отколкото видя Бриана. Обърна се и я съзря — идваше към него, прелестна като нимфа. Сърцето му силно заби и кръвта закипя във вените му. Каквото и да облечеше, всеки път му се струваше по-красива от преди. Кристиан знаеше, че жълтият цвят притежава магически свойства. Днес тя приличаше на египетската богиня Изида.
Усмихна се вътрешно при спомена за последната им среща. Може би тя не разбираше, че като го ухапа по ухото, тя неволно направи първата крачка към близостта, жадувана и от двамата. Понякога начините за ухажване са тъй неочаквани!
Хоуксблъд видя, че Джоан е с нея, и си спомни за писмото на принц Едуард. Джоан остави приятелката си и се затича към него. Искаше да го попита къде е принцът, но когато Кристиан пъхна писмото в ръката й, разбра, че щом Едуард й е писал, няма да се видят. Извади сгънатия ръкав от корсажа си и го подаде на Кристиан.
— Ще предадете ли на принца този знак на моята благосклонност, милорд?
— Разбира се, госпожице — обеща с усмивка той. Девойката наистина притежаваше ангелска красота и той разбираше защо Едуард бе толкова влюбен в нея.
Бриана проследи цялата сцена, изпълнена с противоречиви чувства — смут, разочарование, огорчение и съжаление. Сърцето й се сви от болка при мисълта, че явно никой мъж не може да устои на очарованието на приятелката й. Едновременно с това цялото й същество се изпълни с гняв към Хоуксблъд, който даде любовно писмо на Джоан, а я бе накарал да повярва, че сърцето му принадлежи на нея. Един вътрешен глас тихо й нашепна: „Не, това, което изпитваш не е гняв, а ревност!“
— Глупости! — ядосано каза на глас, но в същия миг видя Робер и весело му махна с ръка. Рицарят изостави принц Лайънъл и пришпори коня си към Бриана. Свали шлема си и прокара ръка през непокорните си руси коси. Девойката му се усмихна. Той наистина беше изключително красив мъж и в този миг приличаше на палаво момче. Бриана си каза, че е голяма късметлийка, след като ще се омъжи за този очарователен благородник.
— Кралица Филипа ми разреши да замина за Бедфорд — задъхано промълви тя. — Ще взема със себе си Адел и няколко слуги.
— Това е чудесно, Бриана. Ще заминем на следващия ден след турнира. Кралят бърза да започне строителството на новата кула. Донесе ли ми нещо в знак на твоята благосклонност за турнира?
— Не, аз… — Тя се поколеба за миг, после импулсивно развърза връзките, които придържаха ръкава към роклята й, и му го подаде: — Ето, вземи го.
Робер го докосна до устните си и й намигна — сега едното й рамо беше разголено.
Джоан се приближи към тях.
— Каква импулсивна постъпка, Бриана!
— Не съм забелязала досега да обръщаш внимание на своите импулсивни постъпки, Джоан — студено отвърна девойката.
Надяваше се Хоуксблъд да е видял жеста й на изключителна благосклонност към Робер. Чувстваше погледа му, но упорито отказваше да се обърне към него. Той беше невероятен мъж, ала тя беше упорита жена и да бъде проклета, ако се поддаде на силата му!