— Бриана, може ли да огласим нашия годеж на пиршеството след завършването на турнира? — попита Робер.
Младото момиче се поколеба, погледна към Джоан, а сетне се обърна към Робер и предизвикателно рече:
— Да, милорд. Подгответе необходимите документи.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Джоан не можа да прочете писмото от принц Едуард, защото трябваше да присъства на лекцията на мадам Марджори. Единственото място, където можеше да се усамоти, бе стаята й, но там се върна едва след вечеря. Едуард й липсваше и тя бързо напусна залата, за да избегне срещата с Уилям де Монтегю.
Разчупи восъчния печат и започна да чете с разтуптяно сърце:
Моя малка Жанет,
Сякаш изминаха хиляди години, откакто те държах в прегръдките си. От срещата ни край езерото в гората ми остана спомен, който ще пазя цял живот в сърцето си.
Търся къща в Лондон близко до реката, някъде към къщата на брат ти. Искам да сме заедно, но трябва да мисля за репутацията ти. Налага се да бъдем много внимателни, макар че тялото, сърцето и душата ми негодуват против тази дискретност.
Завинаги твой
Девойката целуна подписа и притисна писмото към сърцето си. Любовта беше най-вълнуващото събитие в живота й. Всичко останало й се струваше незначително. Закле се, че ще запази любовта им в тайна, щом такова бе желанието на Едуард. Беше горда, че успя да я скрие дори и от най-близката си приятелка. Бриана беше умно и проницателно момиче и Джоан се радваше, щом даже и тя не се досещаше за тайната й.
Джоан често вършеше лудории и винаги разчиташе на смелата си приятелка да я измъкне от неприятностите. Търсеше съветите й, когато се чувстваше неуверена. Ала сега бе сигурна в любовта на принц Едуард и затова не сподели нищо с Бриана.
Извади малко сребърно ковчеже и сложи писмата на Едуард в него. Поръси върху тях листенца от роза, заключи ковчежето и го скри под възглавницата си. Щом не можеше да има принца до себе си, поне щеше да има част от него.
С нетърпение очакваше предстоящия турнир. Бе гледала много турнири, в които нейният любим бе участвал и побеждавал, но сега за пръв път Едуард ще носи знака на нейната благосклонност и ще посвети победата си на нея!
Тъй като събитието щеше да е скромно, кралят реши да пренебрегне две от най-строгите правила за рицарските турнири. Първото правило забраняваше на рицар от по-нисък ранг да предизвиква рицар от по-висок ранг. Кралят и принц Едуард бяха уверени в бойните си умения и решиха да приемат всички предизвикателства. Второто правило задължаваше рицарите да излизат на арената според ранга си, като кралят откриваше турнира. Едуард III реши, че ще бъде много по-интересно, ако той и престолонаследникът излязат последни на арената.
Граф Хенри Ланкастър бе избран за маршал на турнира. Изключителна чест и тежка отговорност, тази привилегия се даваше само на най-знатните благородници, олицетворяващи най-възвишените идеали на рицарството.
Цветовете, избрани за пищния спектакъл, бяха златисто и небесносиньо, а върху копринените знамена около арената бяха извезани със златни нишки леопарди и лилии на небесносин фон.
Кристиан Хоуксблъд бе удивен от великолепните награди, предназначени за победителите. Бе участвал в много турнири, но никога досега не виждал да се раздават толкова щедри отличия. Победителят получаваше кинжал, който струваше цяла шепа златни соверени, а рицарят, който имаше три победи, получаваше меч, украсен с аметисти и полускъпоценни камъни.
Уелският принц предложи великолепна награда — златна чаша, на която бе изсечено изображението на дракона на Уелс. Чашата бе много скъпа и красива и всеки рицар би се гордял да я притежава.
Кралят както винаги бе приготвил кесии със златни монети за всеки от рицарите, който спечели овациите на зрителите. Освен тях кралското семейство щеше да възнагради най-достойните с коне и оръжия. Освен това можеше да се правят залагания — победителите печелеха ловни соколи, кучета, оръжия, седла за конете.
Кристиан Хоуксблъд се изненада, че не получи много предизвикателства. Обикновено всеки смел рицар искаше да се бие с някой новодошъл, за да спечели лесна победа. Кристиан не подозираше, че тъмната му кожа и мълвата за бойните му подвизи бяха вселили страх в сърцата на английските благородници.
Годфри д’Аркур, френски рицар, който бе предложил услугите си на английската корона, защото френският крал бе заграбил именията му, реши да отправи предизвикателство към Хоуксблъд. Беше чувал за славата на арабския принц и гореше от нетърпение да опита късмета си.