Адел тършуваше в гардероба и Бриана видя яркожълтата рокля, с която бе вчера. Единият ръкав липсваше, защото днес на турнира щеше гордо да се развява върху ризницата на Робер. И в следващия миг си припомни за червената панделка, която Кристиан Хоуксблъд беше поискал от нея. Какъв знак щеше да види върху гърдите на този загадъчен рицар — нейната панделка или бродирания ръкав, който получи от Джоан? Сърцето й се сви от завист. Джоан беше най-скъпата й приятелка и щом има нещо с арабския рицар, какво й остава?
Не, това не може да е вярно. Не може да е истина!
Адел метна върху леглото копринена рокля с цвят на аметист и дъхът на Бриана секна от красотата й. Леля й беше ушила за нея възхитителен пристегнат жакет от тъмно пурпурно кадифе, който великолепно подчертаваше извивките на тялото й. Бриана го облече и веднага изтича пред огледалото. Сърцето й заби учестено, когато видя отражението си — тесният жакет без ръкави повдигаше гърдите й високо към сърцевидно изрязаното деколте.
Девойката облиза пресъхналите си устни.
— Може би не трябва слагам този предизвикателен тоалет… — прошепна тя.
— Глупости — обади се Адел зад гърба й и издърпа копринените ръкави изпод кадифеният жакет, за да изглеждат по-набъбнали. — Успях да зърна тоалета на Джоан. Много по-предизвикателен е от твоя. Вчера Глинис скришом ми го показа. Целият е с бродерии от сребърни нишки и с нанизи от мъниста. Днес вие двете ще накарате всички принцеси да позеленят от завист.
— Тогава не мога да не се вслушам в съвета ги — засмя се Бриана и посегна към наметката си.
— Не, Бриана, не я взимай. Имам изненада за теб. В един от сандъците, които донесохме от Бедфорд, намерих любимата наметката на майка ти. — Адел с горд жест разстла върху леглото плащ от светлосиво кадифе. — Напомня ми за майка ти. Тази дреха е толкова красива! Представям си колко би се зарадвала, ако може да узнае, че ще я носиш в деня на годежа си.
Бриана погали мекото кадифе. От гънките му още се долавяше уханието на виолетки. Сякаш буца заседна на гърлото й.
— Но дали ще ми стои добре? Иде ми да грабна въглен и пергамент, за да скицирам някоя от живописните сцени, които очаквам в днешния турнир.
Майката на Бриана бе умряла няколко месеца след раждането на второто си дете, което се роди мъртво. Всички твърдяха, че не е възможно Бриана да помни майка си от толкова ранна възраст, но тя си спомняше прекрасното й лице и нежния глас. Майка й имаше дарбата да предсказва бъдещето. Някои дори я обвиняваха в магьосничество, но тя със смях отхвърляше клеветите. Бриана никога нямаше да забрави звънливия й смях.
Тя тръгна с Адел по коридора и чу веселия вик на Джоан. Приятелката й беше ангажирана да помогне на принцеса Изабел в избора на тоалет за предстоящия турнир.
— Брат ми Едмънд никога няма да ми прости, че сутринта го излъгах.
— Щом чуе нещо за Едмънд, принцеса Изабел настръхва като куче, на което са отнели кокала — съчувствено отвърна Бриана.
— Нали я знаеш каква е мръсница! Когато видя жакета ми от сребърни нишки, едва не ме зашлеви, но се уплаши, че ще се оплача на Едмънд. Сигурна съм, че брат ми ще излезе на арената с нейния шарф.
— Може би ще го намерим на арената и ще успееш да му разкажеш за обидите, които трябва да търпиш от Изабел.
— Сега? Невъзможно, мила моя. Сигурно се е се запилял по бордеите с приятелите си — засмя се Джоан.
— Не бива да говориш така! — прошепна Бриана.
— Как не! — възкликна Джоан и двете приятелки избухнаха в смях.
Всъщност девойките въобще не се надяваха днес да попаднат в компанията на младите благородници — в такъв ден всички рицари и претенденти за това почетно звание бяха прекалено заети с подготовката си за турнира. Преди да приключат оспорваните двубои и да се раздадат наградите, никой от съперниците нямаше време за ухажване на представителките на нежния пол.