Когато преминаваха пред трибуната и ложите на придворните дами, рицарите забавяха конете, за да грабнат трофей за спомен — върху тях от трибуната се изсипваха като дъжд цветя, панделки, ръкавици. Бриана веднага забеляза яркожълтия ръкав — знак за нейното благоволение — на върха на копието на Робер де Бошан, но в следващият миг забрави за него. Сърцето й замря — Кристиан Хоуксблъд носеше яркочервената панделка, която тъй дръзко бе грабнал от нея.
Как се бе осмелил! Това… това бе непростимо дръзко! Но всъщност сърцето й заби бясно от радост, че красивият чужденец не беше предпочел да се окичи с избродирания ръкав на Джоан. Това беше тайна само между двете приятелки.
В следващия миг погледът й попадна върху Уелският принц и тя разбра, че отново е сбъркала.
— Джоан, виж! Принц Едуард е с твоя ръкав!
Благодарение на пъргавия си ум Джоан и този път успя да избегне неловката ситуация:
— Хм, толкова много дами подаряват ръкавите си на принца… Сигурно е решил да сложи моя, защото съм му братовчедка, за да не дава повод за слухове.
Бриана внимателно я изгледа, за да се увери, че на красивото й лице няма и следа от разочарование, след като е разбрала, че Кристиан Хоуксблъд не е запазил бродирания ръкав за себе си. Успокои се едва когато видя грейналото от радост лице на Джоан.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Когато арената опустя, маршалът на турнира, Хенри, херцог на Ланкастър, обяви:
— Заемете позиции!
Един от хералдите16, облечен в злато и лазур, извика високо:
— Нека да излязат напред храбреците, които са достойни да открият турнира!
От двата противоположни края на арената прозвучаха фанфари. Рицарите, възседнали конете си, излизаха един по един и заставаха пред фееричната редица от знамена. Секундантът на всеки рицар обявяваше името и титлите на съперника, избран от рицаря като достоен за двубой. Традицията ги задължаваше да изтъкват бойното си изкуство, да изброяват подвизите си и да обсипват противниците си с презрителни забележки. Колкото по-обидни думи се изричаха, толкова по-силно се смееше тълпата.
В палатката на принц Едуард настъпи невъобразима бъркотия, тримата оръженосци се суетяха около Хоуксблъд — трябваше бързо да сменят ризницата му и да му сложат черната броня на принц Едуард. Пади и Джон Шандо се спречкаха при размяната на щитовете.
— Принц Едуард предпочита кръглите щитове, защото са по-удобни, когато е на седлото.
— Но принц Дракар харесва повече издължените щитове. Когато слезе от коня, моят господар може да използва при отбрана острите им ръбове.
Джон Шандо твърдо бе решен да не се съобразява с думите на ирландеца, ала Едуард се намеси в спора им:
— По-добре да последвам примера на Хоуксблъд. Той е много по-опитен от мен.
Али, който се грижеше за конете, подреди един до друг два бели и два черни жребеца. Двата черни коня бяха с еднаква сбруя, изцяло в черно, върху тях се развяваха наметките от черна коприна със златистите дракони на Уелс. В палатката на Кристиан една пета от мястото бе заето от внушителен куп петметрови копия — може би имаше повече от четиридесет, — всичките от ясен, с остриета от кастилска стомана. До тях бяха натрупани камари мечове, щитове, ножници и секири.
В ъгъла на палатката Рендъл тихо говореше нещо на Нешър, свита на кълбо върху рамото му. Кристиан предвидливо бе вързал дълъг сребърен синджир на врата на невестулката.
До последната минута се нанасяха промени в списъка, изписан върху пергамент, в ръката на маршала на турнира. Всички клатеха озадачено глави — името на принц Едуард се повтаряше почти през ред. На сутринта се оказа, че престолонаследникът трябва да се бие в третия, петия, седмия двубой и т.н. — общо двадесет и пет пъти Уелският принц трябваше да излезе на арената. Четвъртата двойка бяха Хоуксблъд срещу д’Аркур. Това означаваше за Кристиан трескава смяна на сребристите доспехи и черната броня.
— За да се справим със съперниците си в следващите двубои, трябва да победим колкото може по-бързо поне първата дузина до обед — каза Кристиан на принца, преди той да излезе от палатката. Двамата мъже се спогледаха и се засмяха. Едуард спусна наличника на шлема и тръгна към коня си.
Оръженосците бяха казали на церемониал-майстора да съобщи за принца само с името Черния принц. Кристиан и Едуард заедно измислиха този прякор — и двамата щяха да се сражават, прикрити зад един и същи псевдоним.