Удивена от победите на Хоуксблъд, Бриана се измъчваше от една мисъл — какво ще стане, ако двамата братя де Бошан кръстосат копия? На чия победа трябва да се радва? Разбира се, искаше Робер да бъде победителят — беше длъжна да се радва на успехите на бъдещия си годеник, — но в душата си се помоли двамата братя да не се изправят един срещу друг. Потръпна, когато Адел й подаде сивата кадифена наметка.
Изпита усещането, сякаш я прегръщат ръцете на майка й. Черния принц отново бе на арената. Без съмнение той беше най-благородният и смел рицар в целия християнски свят. Внезапно Бриана се вцепени. Рицарят в черната броня не беше Едуард. Това беше арабският принц Хоуксблъд! Съвсем ясно видя лицето му под шлема. Обърна се към Джоан, за да види дали приятелката й е разбрала измамата, но в този миг й стана ясно, че Джоан не подозира нищо, защото загрижено прошепна:
— Страх ме е, че Едуард вече е много изморен и този път ще бъде победен.
Бриана погледна към конника.
— Не, никой няма да го победи! — Девойката проследи с възхитен поглед как Кристиан насочи копието си напред и като ангел на смъртта се спусна към жертвата си. Движенията му бяха точно отмерени и противникът му нямаше никакъв шанс. Бриана се запита защо никой от присъстващите не разбира, че това не е принц Едуард.
— Едуард, Едуард, Едуард! — крещяха зрителите, а кралят скочи от креслото си и размаха знамето на Англия.
Стражите изведоха от трибуните неколцина прекалено разгорещени лондончани, а останалите зрители, задъхани и зачервени, седнаха на пейките в очакване на следващия двубой. Джоан хвана ръката на Бриана, когато чу:
— Уилям де Монтегю предизвиква на двубой Робер де Бошан!
Робер величествено се появи на арената. Графинята на Солсбъри извика от ужас, когато синът й падна от седлото. Де Бошан измъкна меча си й без да слиза от коня, го стовари върху шлема на съперника си — правилата го позволяваха, — ала Бриана разочарована си каза, че Робер не беше се проявил като истински благородник.
Възбудената тълпа приветства победителя и Бриана се присъедини към овациите. Джоан прошепна:
— Уилям де Монтегю е прекалено самоуверен. Радвам се, че Робер му даде заслужен урок.
Обявиха последния двубой преди обед. Разбира се, отново прозвуча името на Черния принц. Бриана напрегнато се наведе напред. Този път мъжът беше наистина принц Едуард. Колко странно бе, че можеше да ги разпознава под черната броня съвсем ясно, както не можеш да сбъркаш деня и нощта.
Внезапно слънцето се показа зад облака и тя свали наметката от раменете си. В този миг осъзна, че вече не разпознава лицето на рицаря под шлема. Какво става с нея? Погледна към сивата кадифена наметка и се замисли. Покойната й майка притежаваше свръхразвита интуиция, нещо като шесто чувство, и вероятно когато носеше нейната дреха, и тя се сдобиваше с подобна сила — виждаше неща, които бяха невидими за останалите. Прислужниците поднесоха разхладителни напитки на кралицата и придворните дами. Кралят отиде в палатката си, за да се подготви за участие в турнира.
Пади и Джон Шандо великодушно споделиха храната си с Рендъл и Нешър. Кристиан и Едуард не хапнаха нищо. Тъй като следобедът щеше да бъде доста по-тежък от сутринта, двамата изпиха по три чаши студена вода, примесена с розмарин и други билки, за да притъпят умората и изтощението. Али ги разтри с бадемово масло и смирна. Принц Едуард бе удивен от уменията на Али и Пади.
— Искаш ли да станеш мой личен лекар и масажист? — обърна се принцът към Али.
— Уви, Ваше Височество, аз съм с принц Дракар от раждането му и ще остана с него, докато съм жив. Такава е волята на Аллаха.
Едуард и Кристиан се спогледаха усмихнати, но и двамата бяха трогнати от себеотрицанието на оръженосеца.
В специално опънатата палатка кралският лекар Джон Брей се грижеше за пострадалите рицари — наместваше счупените кости, почистваше и превързваше кървящите рани.
Принц Едуард нервно крачеше в тясната палатка в очакване на двубоите, обявени за следобед. За разлика от него Кристиан седеше спокойно на пода със затворени очи.
— Как е възможно да е толкова спокоен? — обърна се Едуард към Али.
— Благодарение на дълги години самодисциплина. Човек трябва да умее да отделя трите неща: умственото, телесното и емоционалното начало, останалото е въпрос на правилно дишане.
В този момент се чуха фанфарите, възвестяващи началото на следобедните двубои. Хоуксблъд скочи и пое ризницата от Пади. Този път и двамата рицари щяха да излизат в сребристи ризници, защото Едуард щеше да се бие вместо Хоуксблъд с граф Уорик. След това двамата братя де Бошан щяха да кръстосат копията си.