„Какво да правя сега?“ — помисли си обезумялата девойка. Нищо. Нищо не можеше да направи.
Злото бе сторено!
Кралят изчака да заглъхнат ръкоплясканията и бавно се изправи. Вдигна ръка и залата притихна.
— Днес има за какво да празнуваме — спечелихме много важна морска битка. Предстоят ни и още по-важни битки с французите. Но има и друг повод за празнуване. Поемата на прославения трубадур внесе полъх на романтика в тази зала и това е прекрасно. Тази вечер, за голямо наше задоволство, ще обявим два предстоящи годежа. Ние, Едуард III, по Божията милост крал на Англия, даваме ръката на лейди Бриана Бедфорд на рицаря Робер де Бошан. За нас няма по-достоен род в Англия от рода на графовете Уорик. — Кралят се усмихна. — Всички знаем, че не съществува рана, която любовта да не може да изцери. — Добродушен смях обиколи масите при споменаването за нелепото самонараняване на Робер.
Бузите на Бриана пламнаха. Срамежливо погледна към годеника си. И той се бе изчервил от гордост, сякаш бе извоювал победа. Робер бе толкова красив, силен и смел. Ала все пак долавяше някаква слабост в него, може би в характера му — навярно недостатъчна способност да обуздава страстите си. Не беше физическа слабост, Робер бе един от най-силните рицари в кралството.
За миг погледът й неволно се отклони вдясно. Този мъж не можеше да бъде обвинен в слабост — нито телесна, нито душевна. Преследваше безмилостно целта си с всички средства, докато задоволи желанията си. При това беше умопомрачително красив, магнетичен, съблазнителен. За пръв път призна пред себе си, че е привлечена от странния арабски принц. Разбира се, против волята си бе омагьосана от удивителните му качества.
Недоволно от себе си, младото момиче отметна назад златистата си коса. Вече нищо нямаше значение. Кралят обяви годежа й. Бъдещето й бе решено.
Едуард III отново заговори и Бриана се опита да успокои бясното туптене на сърцето си. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да чуе думите му.
— Както всички вече знаят, нашият най-отдавнашен и най-скъп приятел, граф Солсбъри, е пленник на френския крал. Вече сме започнали преговори за освобождаването му, но междувременно имаме честта да обявим годежа на сина му, Уилям де Монтегю, с лейди Джоан, прелестната дъщеря на графа на Кент.
Джоан пребледня като платно. „Не! Не!“ — крещеше сърцето й. Наложи си да, се усмихне, макар и боязливо, и сведе глава, за да скрие издайническите сълзи, които напираха в очите й.
Принц Едуард остана спокоен и с нищо не издаде чувствата, които бушуваха в гърдите му. Само ръцете му стиснаха сребърната чаша тъй силно, че когато я остави на масата, тя бе смачкана, сякаш бе направена от глина. Очите му се насочиха към Кристиан Хоуксблъд. Двамата приятели се спогледаха безмълвно и Едуард се поуспокои. Щеше да намери някакъв изход, щеше да осуети този проклет годеж!
Хоуксблъд отлично разбираше какво изпитваше приятелят му в този миг. И двамата бяха в еднакво положение, ала тази вечер нищо не можеше да се направи. Утре… ех, утре ще се възползват от обещаното им пътуване!
Бриана не повярва на ушите си, когато чу името на Джоан. Колко потайна е била приятелката й! Не й бе споменала нито дума за предстоящия годеж. Не, май че й бе намекнала за някакво увлечение, но нали винаги бе твърдяла, че не може да понася ухажването на Монтегю?
Бриана вдигна глава и потърси с поглед приятелката си. Джоан седеше до брат си, на красивото й лице грееше ангелска усмивка, но Бриана се вгледа по-внимателно и от погледа й не убягна мъртвешката бледнина на лицето й. Нима Джоан се бе изненадала толкова силно от обявяването на годежа й? Бриана забрави за грижите си, сърцето й се изпълни със съчувствие към приятелката й.
Тази вечер нямаше да има танци, тъй като масите в залата бяха разположени прекалено нагъсто. Освен това повечето от мъжете бяха изтощени от турнира и предпочитаха да останат на трапезата и да се забавляват с шеги и подмятания за днешния турнир. Особено оживление породи събирането на залозите.