Едмънд се приближи към нея.
— Лейди Бриана, вие разбихте сърцето ми. Как е възможно най-прелестната дама в Уиндзор да предпочете някакъв де Бошан пред един Плантагенет?
Робер преглътна шеговитото подмятане, а освен това знаеше, че Бриана отдавна бе отблъснала ухажванията на Едмънд. Ала въпреки всичко думите на младия граф Кент сипаха сол в раната и кръвта му кипна.
— Поздравявам те за победата на арената на любовта, ала ще трябва да почакаш, докато вкусиш плодовете й.
Робер даде знак на оръженосеца си.
— За тази вечер достатъчно се наслушах на поздравления! Изведи ме от тук! — изръмжа той. Бриана се надигна с него. — Да не би да се опитваш да ме направиш за смях? Не се нуждая от помощта на жена!
Тя прехапа устни.
— Исках само да ти помогна, Робер. Надявам се, че като се върна от Бедфорд, ще бъдеш съвсем здрав.
— Никъде няма да ходиш — студено рече той.
— Съжалявам, но кралят заповяда да замина.
— Трябва да се научиш да се преструваш, милейди. Можеш да се извиниш, че си болна.
Робер се облегна на ръката на оръженосеца и закуца към изхода. Бриана го последва. Когато стигнаха до апартамента на Бошан, тя нежно му пожела лека нощ и се отправи към стаята си. „Трябва да се научиш да се преструваш, милейди.“ Тези невероятни думи още звучаха в ушите й. Може би тъкмо това трябва да направи! Обърна се и се върна в залата.
Пръв я видя Едмънд, граф Кент.
— Съжалявам за де Бошан. Какво толкова му казах? — ухили се той.
— Едмънд, ти си същият присмехулник като сестра си. Моля те, заведи ме при нея. Още не съм й честитила годежа.
— Струва ми се, че тази вечер малката Жанет не е в настроение за лудории. Добре е да я утешиш, скъпа.
— Да не искаш да кажеш, че не е знаела за годежа си? — възмутено попита Бриана.
— Според мен бе смаяна от думите на краля.
Приближиха се към годениците. В този миг кралят също се насочи към тях. Едуард III, известен с галантността си, се отдръпна и разреши на Бриана първа да говори с приятелката си.
— Робер и аз те поздравяваме, Уилям. Джоан, може ли ти и Глинис да ме придружите до Бедфорд? Знам, че го казвам в последния момент, тръгваме утре сутринта, но много бих искала да дойдеш с мен.
Лицето на Джоан светна от радост.
— С най-голямо удоволствие.
Монтегю мрачно я изгледа.
— Мисля, че не трябва да заминаваш — сухо каза той.
Кралят игриво повдигна вежди.
— Аз бях този, който предложи на лейди Кент да придружи лейди Бедфорд. Документите за годежа още не са подписани. Не е зле да бъдеш по-търпелив, Уилям.
Де Монтегю се изчерви.
— Аз… моля ви да ме извините, сир. Не знаех, че нарушавам вашата заповед.
Кралят намигна да двете красиви млади девойки, които бяха украшение за неговия двор.
— Разбира се, че не си знаел. Какво лошо има в това пътуване? Двете млади дами ще могат за последен път да се насладят на свободата си, преди да бъдат оковани във веригите на брака.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Джоан и Глинис трескаво приготвяха багажа за пътуването до Бедфорд. За младото момиче то бе като дар от Бога. Искаше да избяга от досадното присъствие на де Монтегю, а освен това не искаше да вижда и принц Едуард. Обичаше го толкова много, че не би могла да понесе болката да се среща всеки ден на трапезата с любимия си. Сърцето й се свиваше от мъка дори само като го зърнеше в двора на замъка. Не намери сили да прочете последното му писмо, защото се страхуваше, че в него той се сбогува с нея. Скри го до сърцето си с напразната надежда да заглуши болката.
— Глинис, не исках от теб да ми направиш магия, която да накара всеки мъж в двора да се влюби в мен. Уилям де Монтегю е много близък с краля. Възможно ли е нашият господар да откаже нещо на сина на пленения граф, сражавал се геройски във Франция за славата на Едуард III?
— Знам, милейди, че не изпитвате особено дълбоки чувства към Уилям, но сега той е ваш годеник и в това няма нищо лошо. Ще трябва да се омъжите за него. Един ден Уилям ще ви направи графиня Солсбъри.
Джоан въздъхна. Безсмислено бе да роптае срещу съдбата си. Върховната власт принадлежи на краля. Потръпна при мисълта за безрадостното си бъдеще. Баща й бе заплатил много скъпо за неподчинението си. Джоан не можеше да рискува да изпадне в немилост пред краля и кралицата. Когато привършиха с багажа, тя машинално се съблече и унило пожела „лека нощ“ на Глинис. Ала когато остана сама, измъкна писмото от гънките на корсажа си, поднесе го към пламъка на свещта и зачете със свито сърце: