Никога не съм бил толкова разгневен. Знам, че си обещана на де Монтегю, за да бъде задоволено себелюбието и егоизмът на краля. Но за баща ми и неговите кроежи ще говорим, когато останем насаме. Ти си моята единствена любов и ще бъде така до последния ми дъх! Ала трябва да крием чувствата си. Кристиан Хоуксблъд ще ни помогне да се срещнем. Можеш да му имаш пълно доверие.
За стотен път пред насълзените й очи пробягнаха думите: „Ти си моята единствена любов и ще бъде така до последния ми дъх!“ Джоан духна свещта. Сълза се търкулна по бузата й. Тя се сгуши в леглото, стиснала писмото. Не й даваше сърце да го заключи в ковчежето при другите писма на любимия си.
През цялата нощ Бриана неспокойно се въртя в леглото. Денят бе доста изтощителен, а вечерта бе обявен и годежът й! Сънят упорито отказваше да я споходи и приласкае. Опита се да не мисли за Робер де Бошан, но не успя да се пребори с чувството за вина — имаше ли право да изостави ранения си годеник и да замине за Бедфорд? Щом не можеше да го дари с любовта си, поне трябваше да бъде почтена с него! А какво по-непочтено от това да изоставиш годеника си в мига, когато той се нуждае най-много от теб?
Измъчената девойка заспа чак на разсъмване. В съня й изплуваха романтичните сцени от „Тристан и Изолда“. Сетне сънува как неволно бе пила от една и съща чаша с Кристиан Хоуксблъд. Само влюбените докосваха устни до обща чаша! И то когато не можеха да ги слеят в страстна целувка! Съзнанието й бе обсебено от магнетичния арабски принц. Той я гледаше с искрящите си очи и протягаше ръце към нея. Тя с готовност се притисна към гърдите му, загубила способността да се съпротивлява. Устните им, запазили уханието на виното, се сляха и стопиха последните остатъци от волята й. Целувките му бяха упойващи и чувствени и тя потръпна в сладостна отмала.
В този миг се появи Робер. Вече бе неин съпруг. Лицето му бе изкривено от гняв и той заби в сърцето на Кристиан копието си, чийто връх бе потопен в отрова. Бриана изкрещя. Не можеше да живее без Кристиан!
— Притисни се до мен — прошепна арабският принц. — Усещам диханието на смъртта… Искам да издъхна в обятията ти.
Тя го прегърна, а той измъкна меча от ножницата си и го заби в сърцето й. Нали мечът се казваше Килбрайд? Бриана се събуди с вик. Осъзна, че всичко е било само кошмар, и облекчено въздъхна. Наистина напоследък въображението й минаваше всякакви граници!
Стана и се настани пред огледалото, за да силете косите си. Видя, че Адел й бе приготвила дрехи, които подчертаваха красотата й. Върху робата с нежен кайсиев оттенък леля й бе сложила туниката от кехлибарено кадифе, която чудесно открояваше златистата й коса. Девойката разкърши рамене и си каза, че пътуването до родния Бедфорд е неочакван и щедър кралски подарък и нищо не трябва да помрачава щастието й.
На вратата тихо се почука и Адел влезе с Пади, оръженосеца на Хоуксблъд.
— Дойдох за багажа, милейди.
— Наричай ме просто Адел — чу Бриана приглушения отговор на леля си. Помисли си, че между Адел и Пади май се заражда флирт, и се усмихна.
В същия миг Али бе отишъл да изнесе багажа на лейди Кент. Уелската прислужница Глинис се оказа точно по неговия вкус. Изглеждаше като чужденка сред тези англо-нормани18, които владееха Англия. Сякаш някакъв ореол на мистицизъм я обграждаше и възбуждаше сетивата му.
Джоан почти бе приключила с тоалета си и каза на Глинис да тръгне преди нея, докато тя довърши прическата си. За пътуването бе подбрала кремава роба от мек памучен плат и туника от кадифе в яркочервен цвят — само при коралите може да се срещне такъв странен оттенък. Раздели на две половини сребристорусите си коси и ги стегна с две кадифени панделки. Наведе се, за да извади ботушките за езда от ярешка кожа, сетне грабна ковчежето със скъпоценните писма на Едуард и хукна към стълбите. В бързината забрави под възглавницата последното му писмо.
Половин час след заминаването на лейди Кент бузестата камериерка предаде писмото на Робер де Бошан. Няколко монети смениха притежателя си и прислужницата тихомълком напусна стаята му.
Синът на граф Уорик прочете писмото и се намръщи. Отдавна подозираше незаконородения си брат, че заговорничи зад гърба му с очарователната лейди Кент, заради което не скъпеше златото за подкупване на прислугата й. Това бе любовно писмо от принц Едуард, който не криеше гнева си от годежа на Уилям де Монтегю с лейди Кент. Принцът явно обича Джоан, а онова проклето копеле им служи за сводник!
18
След решителната битка при Хейстингс (1066 г.) Вилхем Нормански Завоевателя покорява Англия. Столетия след това графовете от френско-норманско-викингски произход са най-богатите и най-могъщи благородници в Англия. Действието в романа се развива триста години след норманското нашествие, но все още знатните родове носят англо-френски имена, напр. Уилям де Монтегю. — Б.пр.