— Джоан, крайно време е да се замислиш за поведението си! Флиртуваш с всеки, който ти се изпречи на пътя, и вече си заприличала на безсрамна уличница!
Джоан, унесена в радостните мисли за предвкусваната среща с любимия принц, разсеяно извърна глава към Бриана.
— Какво искаш да кажеш?
— Не се опитвай да се правиш на светица пред мен. Не се отделяш от този проклет арабин. Поне можеш да проявиш малко повече такт и да го целуваш само когато сте насаме.
— Но, Бриана, ти… да не ревнуваш?
— Аз да ревнувам? Ха! Чиста глупост! Много добре знаеш, че съм сгодена.
— И аз — веднага й отговори Джоан. — Обаче това не може да ме спре да обичам съвсем друг мъж. Бриана, да не би да си се влюбила в Кристиан?
— Ти съвсем си полудяла! Нима не си чула какво се говори за него? Съблазнявал жените с такава лекота, сякаш къса ябълки от дървото. Да флиртуваш с него означава сама да си търсиш белята.
— Но аз никога не съм флиртувала с него — твърдо отвърна Джоан.
— Ти самата не знаеш какво вършиш. Държиш се като проститутка!
— А ти си станала заядлива като принцеса Изабел! Да не си въобразяваш, че и двамата братя де Бошан ще бъдат твоя собственост? По-добре се грижи за твоя морал!
Двете момичета настръхнаха. Джоан рязко изви коня си и се насочи към Глинис, Адел и оръженосците, които не отделяха погледи от тях. Бриана остана сама, настрана от групата.
Душата й оставаше безразлична към красивата местност. Обикновено не пропускаше да се любува на природата — при това с окото на опитен живописец, — винаги съзерцаваше с трепет зелените хълмове, сребристите брези, червенеещата се калина. Но сега с всяка миля се чувстваше все по-зле. Измъчваше я мисълта, че се бе държала прекалено обидно с най-добрата си приятелка. Обзе я гняв. Сърдеше се и на себе си, и на Хоуксблъд. Очевидно искаше да флиртува и с двете, а Джоан дори не подозираше за намеренията на този ориенталски развратник!
Небето над тях бе започнало да помръква, когато волските талиги, дамите и рицарите наближиха замъка Бъркхемстед.
Пади веднага се втурна да помогне на Бриана и Адел да слязат от седлата, сетне стовари багажа им и поведе лейди Бедфорд към замъка.
— Не предполагах, че вече сме стигнали до Бъркхемстед — рече тя.
— Тук трябва да вземем още каруци, милейди — отговори Пади.
— О, да, сега разбрах — каза Бриана. — А ето го и онзи досаден мъж, управителя на замъка. Да се надяваме, че днес ще ни избере по-хубави стаи. Макар че… нали сега не е с нас принцеса Изабел… нищо чудно да не ни обърне кой знае какво внимание.
Обаче девойката не подозираше, че принц Едуард вече бе дал указания на управителя относно настаняването на гостите. Адел получи стая до стаята на лейди Бедфорд. След като занесе багажа й, Пади я помоли да остане за малко с него в залата. Адел се усмихна и се съгласи с молбата на влюбения оръженосец. Обърна се към Бриана и я помоли да дойде с нея, но младото момиче сухо й отговори:
— Съжалявам, не съм в настроение да ти правя компания. Чувствам се зле, затова ще помоля да ми донесат вечерята в стаята.
— Трябва само да се изкъпеш и ще се освежиш, агънцето ми.
Бриана се съмняваше, че това ще й помогне. Много зле се беше държала с Джоан и сега се разкъсваше от чувство за вина.
— Когато наредиш на слугите да ми приготвят банята, Адел, не забравяй да им кажеш и за теб. Ще се оправя сама. Бих искала да нахвърлям няколко скици от сцените, които запомних от днешния ден, докато още са като живи във въображението ми.
Окачи туниката с кехлибарен цвят в гардероба и седна до прозореца в очакване на слугите, които ще й подготвят всичко за къпане. След това стана и свали робата си с цвят на праскова.
Влезе Адел и остави на масата подноса с вечерята.
— Този странен управител настанил лейди Кент в другото крило на замъка. Може би така е по-добре. Струва ми се, че днес не сте в много добри отношения.
Думите на лелята още повече влошиха настроението й. Но Бриана само прехапа устни, без да отрони дума за мъката, разяждаща душата й. Адел продължи:
— Глинис и аз отиваме в залата. Може би ще е по-разумно тази вечер да не се виждаш с Джоан.
Бриана и този път не отговори. Адел разбра, че племенницата й иска да остане сама, пожела й лека нощ и излезе от стаята.
Бриана въздъхна и взе скицника си. Машинално започна да нахвърля очертанията на един от конете, запечатан в ума й от деня на турнира. Рисуваше превъзходно, като особено добре се справи с напрегнатите мускули на силния жребец. Главата му бе наклонена, очите му светеха като очи на сокол, гърдите му бяха широки и мускулести. Оставаше й само да очертае хълбоците и стегната му задница. Погледна недоволно скицата.