— Добре. Има още доста време, докато потеглим, сир. Залостете вратата — тихо добави Хоуксблъд.
Едуард залости вратата, не биваше да допуска повече изненади. Приближи към леглото и се загледа очарован в спящата девойка. Изглеждаше толкова мъничка и млада в огромното легло. Приличаше на принцеса от приказките, с разпилени по възглавницата сребристоруси коси. Дългите извити мигли хвърляха сянка върху свежите й бузи. Принцът тихо и предпазливо легна до нея, като внимаваше да не я събуди.
— Едуард — прошепна тя и се усмихна в просъница.
— Аз съм, любима, спи — нежно изрече той и се притисна до нея.
Джоан не се видя с Бриана до следобеда. Мъжете в замъка Бъркхемстед се упражняваха да мятат копия във вътрешния двор, а Бриана се усамоти в зимната градина със скицника в ръка.
— Сърдиш ли ми се? — смутено попита Джоан.
Бриана поклати глава.
— Миналата нощ дойдох, за да ти се извиня за лошото си държане.
— Много ли беше шокирана?
— Ако бе споделила с мен, щях да те посъветвам да не позволяваш на принц Едуард да обсеби сърцето и тялото ти.
Джоан безгрижно се засмя.
— Аз бях тази, която го обсеби.
Бриана протегна ръка към приятелката си.
— Ела и седни до мен. — Помълча за миг и сетне тихо рече: — Кралят урежда брака на принц Едуард с Маргарита Брабантска. Той никога няма да му позволи да се ожени за теб, Джоан.
— О, Бриана, това не ме интересува! Едуард и аз се обичаме. Не искам неговата корона, искам сърцето му.
Беше толкова мила и наивна. Какво ще стане, ако забременее?
— Какво ще стане, ако…
— Бриана, моля те, радвай се за мен.
Очите на младото момиче искряха от любов и надежда, ала много скоро може би щяха да бъдат пълни със сълзи. Бриана се усмихна. Не биваше да разваля щастието на най-добрата си приятелка.
Късно следобед Черния принц и Кристиан Хоуксблъд захвърлиха мечовете и щитовете.
— Да не би да се опитваш да ме осакатиш? — попита шеговито Едуард.
— Не, опитвам се да ви изтощя. — Кристиан се огледа, за да провери дали някой не ги подслушва. — Искам тази нощ да спите дълбоко. Ваше Височество.
Принц Едуард се ухили.
— Е, този път ме победи, Хоуксблъд.
Четирите дами вечеряха в залата. Домакинът, принц Едуард, водеше любезен разговор с всички и само Хоуксблъд и оръженосците му забелязаха напрегнатите погледи, които отправяше към лейди Кент. А Бриана и Глинис усетиха щастливата възбуда, обхванала Джоан.
Всички дами напуснаха заедно залата, Хоуксблъд и принцът останаха да разговарят насаме.
— За Бога, по-добре вървете при нея, преди окончателно да си загубите ума от желание.
Бедфорд бе на около тридесет и пет километра северно от Бъркхемстед. Групата потегли на разсъмване и пристигна в замъка Бедфорд чак по здрач.
Този ден Бриана се държеше много по-благосклонно към Хоуксблъд. Той бе пътувал по целия свят, бе посетил много интересни градове и дамите очаровани слушаха разказите му за далечните страни. Кристиан не можа да се сдържи да не се пошегува с предстоящия годеж на Бриана.
— Тъй като вие, дами, скоро ще се омъжите, искате ли да ви разкажа какъв е сватбеният ритуал в арабските страни?
— О, да, ще бъде много интересно — нетърпеливо възкликна Адел, която не подозираше скритите му намерения.
Той прикри задоволството си и веднага започна:
— Един мъж от благороден произход може да има безброй слугини и наложници, но само четири жени.
Адел ахна, а Бриана възмутено настръхна. Аквамариновите очи не се отделяха от лицето й, когато Кристиан продължи:
— Когато арабинът се влюби, той си загубва ума!
Джоан го гледаше с нарастващо внимание.
— Ако аз реша да се оженя, моята съпруга ще седи върху златен килим, украсен с рубини и сапфири. Ще я обсипя с хиляди перли от Персийския залив. Всеки от гостите на сватбената трапеза ще получи по един арабски жребец, малък имот и млада робиня.
— Нима сте толкова богат? — смаяна попита Адел.
— О, ти забравяш, че принц Дракар е от кралско потекло — невинно подхвърли Бриана и го стрелна с поглед. — А кога ще й покажете Килбрайд, вашето оръжие? Може би ще изчакате мига, когато ще останете насаме?
Хоуксблъд гневно погледна към Пади.
„Кълна се в Аллаха и в неговата внучка Фатима — помисли си Пади, — господарят ще ме скопи за тези думи!“
Свечеряваше се, когато на хоризонта се показаха кулите на замъка Бедфорд. Сърцето на Бриана се изпълни с носталгия и сякаш в гърлото й заседна буца. Замъкът бе обграден с гористи склонове, които мамеха погледа с красотата на девствената природа.