— Тя каза, че някакъв мъж ще съсипва Бедфорд, така като червеят гризе ябълката отвътре, но благородникът, който ще бъде вашата съдба, ще го открие и унищожи още преди да са заченати децата ви.
Девойката затаи дъх.
— Спомена ли нещо за външния му вид? Той рус ли беше?
— Не, милейди, тя винаги го наричаше Черния рицар.
Бриана бавно изпусна дъх. Усещаше, че съдбата й е предопределена. Гласът на сърцето й подсказваше, че Кристиан де Бошан е нейната съдба. Ала разумът й казваше, че тя е обвързана завинаги с Робер де Бошан, за добро или за зло.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Адел заедно с Джоан и Глинис излязоха да се поразходят из околностите на Бедфорд, а Бриана се зае да преглежда вещите, принадлежели на майка й. В стаята бяха останали част от дрехите й, подредени в голям дървен сандък. Скиците и рисунките й се намираха в една ниша в гостната на замъка. Имаше толкова много красиви и изящни рисунки, че девойката прекара няколко часа да ги разглежда, забравила за всичко на света.
Някои от скиците бяха върху пергамент, който бе пожълтял от времето, но цветовете, които майка й бе използвала при илюстрирането на легендите, бяха все още свежи и ярки сякаш бяха рисувани вчера. Бриана откри няколко скици с млад рицар. От мъжа се излъчваше опасна тайнственост. Знаеше, че не е възможно, но можеше да се закълне, че майка й бе използвала Хоуксблъд за модел.
Приближи се до големия прозорец, за да разгледа по-подробно чертите на мъжа. Погледна навън и видя в двора Хоуксблъд да разговаря със сър Бърк. И двамата имаха много сериозни лица. Тя се запита за какво ли разговаря Хоуксблъд с нейния управител.
Реши да слезе и да попита Хоуксблъд колко време ще бъде необходимо за изкопаването и одялването на камъка, който трябваше да закарат в Уиндзор.
— Колко камък вече е готов? — неуверено попита тя.
— Николко — рязко отвърна Хоуксблъд.
Очевидно той нямаше намерение да й дава повече обяснения и тя надменно го изгледа.
— Защо?
— Имах други грижи.
— Какви например?
Той се намръщи, явно въпросите й го дразнеха.
— Например лов, който да осигури достатъчно храна, а освен това трябваше да проверя и сметките. — Обърна й гръб и погледна към Бърк: — По-късно отново ще поговорим — кимна и се отдалечи.
Бриана остана с отворена уста, когато чу Бърк да казва:
— Благодаря ви, господарю, сега вече съм спокоен. Той е толкова щедър и разбира от всичко, не знам как щях да се оправя без него — побърза да обясни на смаяната девойка. — Неговите хора са излезли на лов още преди разсъмване и сега има предостатъчно дивеч — птици, зайци и дори еленско месо. Осигурили са храна за две седмици.
Бриана все още бе ядосана. Когато се отправиха към замъка, тя едва сдържаше гнева си.
— За лова разбирам, но как се осмелява той да преглежда сметките?
— О, мисля, че има право, лейди Бедфорд, след като е упълномощен от краля и граф Уорик. Радвам се той да провери сметките, тъй като отдавна подозирам, че има нередности в тях.
— Подозирате сър Невил Уигс? За какви нередности става дума? — настойчиво попита тя.
— Само подозренията не са достатъчни, милейди. Трябва да има и доказателства и аз вярвам, че сър Кристиан ще се справи с тази задача.
Явно Хоуксблъд бе очаровал сър Бърк. Сигурно скоро и всички останали тук щяха да изпълняват заповедите на Хоуксблъд.
Когато влезе в трапезарията, Бриана с изненада установи колко много народ има на масата — както обитателите на замъка Бедфорд, така и хората на Хоуксблъд.
Джоан и Глинис бъбреха с Адел за впечатленията си от разходката, но Бриана ги слушаше разсеяно. В залата витаеше някаква странна атмосфера и това отвличаше вниманието й.
Сър Невил Уигс и неговите хора бяха седнали от едната страна на дългата маса, а Бърк, Хоуксблъд и оръженосците му — от другата. Коларите, стрелците на Хоуксблъд и слугите от замъка разговаряха весело помежду си, но сър Невил Уигс и хората му се държаха надменно и едва потискаха гнева си. Бриана погледна към Хоуксблъд, който отново бе потънал в разговор със сър Бърк. Не изглеждаха сърдити, но лицата им бяха сериозни.
Докато наблюдаваше Кристиан, тя не можеше да не признае, че той изпъкваше сред всички мъже в залата. Имаше самоуверен и властен вид, като че ли се намираше в собствения си замък и знаеше всичко. Останалите се отнасяха с уважение към него, дори и членовете на кралското семейство, което вероятно се дължеше на тайнствената сила, която притежаваше.
След като се нахраниха, мъжете останаха да поиграят на зарове, а дамите се оттеглиха в гостната, където Адел им посвири на лютня и ирландска арфа. Тя имаше мек и приятен глас и докато я слушаше, Бриана си припомни за майка си и за детството си.