Тогава се обади вътрешният й глас: „Той иска да заграби земите ти!“
— Когато се върне от манастира, предайте му, че искам да се срещна с него. Той пристигна тук със заповед на краля да достави камъка за кулата в Уиндзор, но май си губи времето с всичко останало, само не и с това, за което е бил изпратен.
— Загрижен е за спасението на имението Бедфорд, милейди! И някои от неговите идеи са много полезни. Може би не знаете, но неговите стрелци се заеха с построяването на нов гълъбарник, а освен това нареди на оръженосците да обиколят местността, за да купят пчелни кошери. Спомена, че утре ще говори с някои от селяните за построяването на три зайчарника, за да имат тези нещастници месо на трапезата си поне веднъж седмично…
Последните думи на управителя на замъка я накараха да се замисли. Постепенно чувството на благодарност измести негодуванието, което бе изпитала към Кристиан. Колко безкористно е от негова страна да помага на обитателите на имението Бедфорд, което му бе напълно чуждо и което надали ще посети още веднъж! Всъщност грижата за замъка и прислугата в бъдеще трябва да бъде поета от Робер де Бошан. Девойката се замисли за поведението на Робер, ако сега той бе на мястото на Кристиан. Вътрешният й глас не закъсня да се намеси: „Той би се разпоредил да откарат камъка в Уиндзор и веднага щеше да се впусне в разгорещени спорове за цената. Не, не, Робер не би постъпил така егоистично! Но защо винаги мисля лошо за него?“
Бриана почувства, че в нея отново се надига гняв срещу Хоуксблъд. Нямаше нищо по-лесно от това! Защо не се бе заинтересувал за нейното мнение, преди да решава на своя глава? Защото е прекалено самоуверен като всички мъже, ето защо, а тя е само жена… Явно за него няма никакво значение, че Бедфорд е нейно владение. Той се съобразява само със своите желания. Хоуксблъд е една арогантна свиня и подчиняваше всичко и всички на волята си. Вътрешният й глас отново се обади: „Той притежава свръхестествена сила. Той е безсмъртен!“
— Глупости! — ядно изрече на глас.
Сър Бърк изглеждаше объркан. Макар че обичаше господарката си от все сърце, за него тя все още беше малко момиченце. Беше с гореща кръв — също като майка си. Наричаше с обидни думи Хоуксблъд, но не можеше да го излъже — те бяха родени един за друг. Тя просто не искаше да си го признае, но вътре в себе си отлично го знаеше. Знаеше го с всяка частица на тялото си.
В този миг Джоан се присъедини към тях.
— Търсих те навсякъде, Бриана. Станала си много потайна и май страниш дори от мен. Адел ще ни води до омагьосаното езеро на желанията в гората. Моля те, ела с нас.
Джоан бе възбудена като малко дете и вълнението й бе заразително.
— Разбира се, че ще дойда. Харесва ми отново да се върна към детството си. Имам прекрасни спомени от кристално чистото езеро в гората Елстоу. То всъщност не е омагьосано и никак не е сигурно, че ако си пожелаеш нещо, ще се сбъдне.
— Бриана, в теб няма капка романтика.
— Така ли? — засмя се девойката. — Ако узнаеш какви фантазии се въртят напоследък в главата ми, ще останеш изумена.
— Чудесно! Искам да ми обещаеш, че поне този следобед няма да бъдеш скептично настроена.
— Обещавам.
— Хайде тогава да вървим. Адел и Глинис вече тръгнаха към конюшнята, за да наредят да оседлаят конете ни.
Кристално чистото езеро се намираше под голям дъб. Мястото наистина изглеждаше като омагьосано. Слънчевите лъчи се процеждаха през гъстите листа и танцуваха върху водата с приказни отблясъци. През пролетта гората бе осеяна със синчец и други пъстри цветя. Тогава въздухът ухаеше упоително, но сега край езерото цъфтяха само незабравки и невен. По водната повърхност плаваха лилии и пореч. Под гъстата сянка на дъбовете растеше буйна папрат. Околността се огласяше от птици. Чуваше се нежната песен на дроздовете и косовете, а над спокойните води на езерото се стрелкаха птици-рибарчета.
Всяка от жените си бе взела по няколко монети, за да ги хвърли в езерото на желанията. Джоан без колебание нагази във водата, като повдигна края на роклята си. Бриана я наблюдаваше със свито гърло. Знаеше, че това, което си пожелава приятелката й, никога няма да се сбъдне — любовта й с принц Едуард нямаше да има щастлив завършек.
— Това не е истинско езеро на желанията — предупреди я тя.
— Моля те, Бриана, нали ми обеща!
— Съжалявам. Всъщност последното желание, което прошепнах на този бряг, се сбъдна. Пожелах си отново да се върна в Бедфорд.
Адел преглътна и се опита да сподави напиращите сълзи. Припомни си деня, в който Бриана осиротя и получиха заповедта на краля да заминат за Уиндзор.