— Какъв разкошен цвят! — ахна Джоан. — Как се нарича?
— Може би е аквамарин? — предположи Адел.
— Или тюркоазен? — обади се Глинис.
— По-скоро синьозелен, цветовете се преливат като на пауново перо — реши Бриана.
— О, да, права си — кимна Джоан. — Ала виж, тя е скроена по последна френска мода със стегнат корсаж и широка пола. Как е възможно?
Бриана сви рамене.
— Модата непрекъснато се повтаря. Сигурно старите ни рокли един ден отново ще бъдат на мода.
— Днес трябва да облечеш тази рокля. Само си помисли колко ще й отива златният ти колан с изумрудите!
Бриана се поколеба. Как въобще щеше да влезе в залата и да се изправи лице в лице с Хоуксблъд? После здравият разум надделя. Сцената от изминалата нощ бе само фантастичен сън. Не трябва да мисли за него. Реши да облече роклята. Нейната майка беше графиня и винаги когато седеше начело на масата, всички се отнасяха с нея като с кралица. Тази вечер Бриана също щеше да бъде кралица в своя замък.
— Глинис, ела да ми помогнеш да намеря нещо подходящо и за мен — рече Джоан и двете се упътиха към стаята на Джоан.
— Искаш ли да ти помогна да облечеш роклята?
— Не, Адел. По-добре иди се приготви. Ако ти остане време, можеш да ми помогнеш за прическата.
Докато Бриана се възхищаваше на отражението си в овалното огледало, на устните й заигра загадъчна усмивка. Знаеше, че никога не е изглеждала по-красива. Никога досега не беше се чувствала толкова изпълнена с живот. Мисълта за срещата с Кристиан я караше да се задъхва. Женският инстинкт й подсказваше, че рано или късно ще бъдат заедно.
Това бе съдба!
Те щяха да си принадлежат!
Когато облече роклята на майка си, сякаш всичките й сетива се преобразиха. Това, което й изглеждаше далечно, сега й се стори близко. Това, което преди я плашеше, сега я изпълваше с желание. Всичко, което доскоро й се бе струвало невъзможно, сега бе съвсем постижимо. Колко лесно бе да отдели истинското от фалшивото. Безразличието й към Кристиан бе само преструвка. Най-после призна пред себе си, че е влюбена — всички признаци, за които Джоан й бе разказвала, бяха налице, ако не и повече. Нима и тя не можеше да бъде истинска жена като приятелката си?
Кристиан Хоуксблъд се интересуваше от замъка, защото бе загрижен за нея. Той не скриваше желанието си да я притежава — нали й бе казал, че тя е неговата лейди? Може би наистина съдбата й бе отредила малко щастие. Преди да се омъжи за Робер, с когото сигурно щеше да бъде нещастна, тя щеше да се отдаде на мъжа, в чиито прегръдки ще познае насладите на любовта. Никой няма да й отнеме спомените!
Колко лесно бе да се отдели фантазията от реалността. Изминалата нощ бе сън, но тази вечер всичко щеше да бъде истина. Тя и Кристиан щяха да слеят телата си, изгарящи от страст и копнеж. Роклята й помогна да си признае, че е привлечена от Хоуксблъд още от първия миг, в който го бе видяла!
Когато дамите влязоха в трапезарията, Хоуксблъд вече беше там. Бриана го погледна в очите и се усмихна.
— Добър вечер, милорд! — рече тя. Думите й прозвучаха многозначително — като признание, че той е нейният избраник!
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Сякаш изведнъж светът опустя и те останаха само двамата. Телата им се галеха с поглед. Най-сетне Бриана му подаде ръка и той нежно я пое и я поднесе към устните си, като че ли за него това беше най-скъпоценното нещо на този свят. Топлият му дъх опари кожата й.
— Ще седнете ли до мен, милейди?
— С най-голямо удоволствие, милорд.
Желанието, което го обзе, бе заслепяващо.
Джоан учудено повдигна вежди, спогледа се с Адел и седна в другия край на масата, по-далеч от влюбената двойка. Всеки, който ги видеше в този момент можеше да разбере, че двамата си принадлежат.
Пади и Али се спуснаха към Адел и Глинис и издърпаха столовете им. Останалите също заеха местата си около масата. Докато Кристиан Хоуксблъд държеше стола й, Бриана сложи ръка на рамото му и усети нещо твърдо. Погледна го изненадано.
— Защо сте си сложили ризница за вечеря?
Той повдигна ръкава на ленената си риза и силната му мускулеста ръка се откри.
— Не съм с ризница, милейди.
Бриана потрепери и пое дълбоко дъх. Близостта му я замайваше. Сведе очи, за да скрие дивото желание, което я обзе. Сетне леко повдигна клепки и го стрелна с поглед.
На устните му се изписа закачлива, но опасна усмивка.
Очите му гледаха с копнеж златистата й коса, привързана с панделки в цвета на роклята. Предвкусваше удоволствието, когато ще ги свали и ще я съблече. В този миг не можеше да реши кое ще направи първо. Почувства, че е възбуден. Умееше да контролира желанията си, ала този път реши да се наслади на сладката мъка.