— Утре ще започнат, лейди Кент.
— О, може ли да отидем да погледаме? — мило попита Джоан и другите го погледнаха с надежда.
— Това не е място за дами.
— Разбира се, че ще посетим кариерата — твърдо заяви Бриана. — Аз съм господарката тук.
Дамите развеселени се спогледаха. Не беше присъщо за Бриана да изтъква, че е владетелката на замъка.
— Господарка… — ядосано промърмори Хоуксблъд. — Тази дума предизвиква спомени у мен и ме кара да се чувствам слаб.
Истински дявол! Докога ще се изчервява пред него?
Не смееше да вдигне глава, за да не срещне хипнотизиращите му очи. Отмести поглед към ръцете му, но това се оказа грешка. Ръцете му бяха толкова силни и привлекателни, че тялото й изтръпна от желанието да усети докосването им. Този мъж притежаваше такава първична сила, че й се искаше да крещи от копнеж. Беше попаднала в капан. Страхуваше се от докосванията му, но всяка фибра от тялото й жадуваше за тях!
Устата й пресъхна и Бриана посегна към чашата си. На масата нямаше вино, само бира за мъжете и ябълков сок за жените, ала въпреки това се чувстваше замаяна и опиянена. Очевидно не от вино.
Кристиан гребна с лъжичката от сладкото от круши и я поднесе към устата й. Бриана охотно я пое и сетне облиза лъжицата. Сега беше негов ред да потръпне. Тя потърси с поглед очите му, ала те бяха приковани с явен копнеж към устните й.
Слугите започнаха да разчистват масите. Вечерята бе приключила и всички станаха. Адел разговаряше с Джоан и Глинис. Към тях се присъединиха Пади и Али. Джоан взе лютнята и я подаде на лелята на Бриана.
— Адел обеща да ни изпее песента, която ти е пяла, когато си била малко момиче, Бриана.
— Колко мило. Спомням си вечерите, когато Адел и майка ми ни пееха старинни ирландски балади. Това бяха най-щастливите ми дни в Бедфорд — въздъхна Бриана.
— Риана имаше по-хубав глас от моя — скромно рече Адел. — В щастливите домове винаги звучи музика. Съгласна съм да изпея нещо, ако след това и Бриана ни попее.
Всички посрещнаха с одобрение предложението й. Адел взе лютнята и запя. Гласът й бе мек и нежен. Звуците на песента се лееха гладко, придружени от акомпанимента на лютнята. Песента преобрази лицето й и в този миг тя изглеждаше красива. Бриана с изненада видя сълзи в очите на Пади, заслушан в тъжната ирландска балада. Когато песента свърши, всички избухнаха в аплодисменти и я убедиха да изпее още няколко песни. Накрая Адел се умори и решително каза, че сега е ред на Бриана да попее.
Девойката стана и отиде до ъгъла, където стоеше келтската арфа. Седна на един стол и облегна инструмента на рамото си. Всички слушаха като омагьосани. Гласът на младото момиче бе плътен и хубав. Не беше подходящ за тъжните ирландски балади, но напълно подхождаше за веселата песен, която тя запя. С такива песни изпращаха мъжете на война. Гласът й опияняваше като гъсто червено вино. Докато песните на Адел трогваха душата, песента на Бриана възбуждаше сетивата.
Светлините на свещите хвърляха отблясъци по копринената рокля и сякаш образуваха ореол около златистите й коси. Наистина приличаше на кралица, очаровала поданиците си. Всички разбраха за кого бе предназначена тази песен. Кристиан Хоуксблъд слушаше със затаен дъх. Докато я гледаше и слушаше прекрасния й глас, си представяше колко великолепна и страстна ще бъде в леглото. Тя наистина бе за кралица.
Дракар се усмихна. Най-сетне бе открил мечтата си.
Когато песента свърши, избухна буря от ръкопляскания. Всички бяха покорени от господарката на Бедфорд. Сякаш покойната графиня отново бе оживяла.
Това беше знак, че хубавите дни и щастието се завръщат в замъка Бедфорд.
Бриана остана още дълго в залата. Не й се искаше да се раздели с Кристиан. Ала вече наближаваше полунощ и девойката с въздишка се надигна от стола. Дамите я последваха и всички тръгнаха към стаите си.
Когато остана сама в стаята си, Бриана се изправи пред огледалото и се вгледа в отражението си. Роклята я бе променила. Бе изпълнена с живот… момичето се бе превърнало в жена. Затвори очи, за да се наслади на този прекрасен миг. Обгърна гърдите си с ръце и пръстите й потръпнаха от нежния чувствен допир на коприната. Отвори очи и се вцепени. Отсреща отново я гледаха аквамариновите очи! О, Господи, всичко от предната нощ се повтаряше!
— Ти си моята жена.
Тя се обърна и го видя зад себе си.
Кристиан Хоуксблъд не беше видение, бе мъж от плът и кръв. Трябваше да се възмути. Трябваше да му заповяда веднага да напусне стаята й. Трябваше да негодува от дързостта му, не биваше да остава сама с него. Знаеше, че трябва да направи всичко това, но не го стори.