ТРЕТА ГЛАВА
Тази нощ за Бриана беше истинско мъчение. Но щом се събуди, кошмарите изчезнаха от паметта й и тя въздъхна с облекчение. Още не бе станала, когато на вратата се почука. Един от пажовете й съобщи, че принцеса Изабел е решила да организира лов със соколи. Девойката се зарадва, че заради лова няма да й остане време да се моли в параклиса.
— Банята ти е готова, агънцето ми.
— Адел, ти наистина ме глезиш, но трябва да побързам. Ако закъснея, принцеса Изабел ще вдигне страхотен скандал — рече Бриана и се потопи в топлата вода. — Приготви ми тоалет за езда. Разчитам на твоя вкус, за да избереш нещо подходящо за сезона.
— Принцесата е още дете и сигурно затова иска да тормози по-големите от нея — усмихна се Адел.
— О, не я наричай дете. Ще побеснее, ако те чуе. Тя е на четиринадесет години, но непрекъснато изтъква, че майка й, кралица Филипа, се е омъжила за крал Едуард, когато е била на същата възраст.
В стаята влезе млада камериерка с поднос в ръка, на който имаше препечени кифлички, бурканче с мед и каничка с медовина. На вратата отново се почука и Адел отиде да отвори. На прага стоеше един от пажовете на принцесата, известен със своите лудории. Носеше бележка и смутено пристъпваше от крак на крак. Явно му се искаше по-скоро да си тръгне, но Адел му каза да почака.
Бележката беше от Джоан и гласеше:
Бриана, моля те, прости ми. Надявам се, че наказанието ти не е било много жестоко. Облечи се съблазнително. Имам предвид нещо, което много ще те заинтересува.
Бриана затвори очи. Явно, че приятелката й бе замислила нова лудория. Въздъхна и се обърна към пажа. Момчето гледаше виновно към статива. Тя се приближи към него и го хвана за ухото.
— Ти, малко дяволче! Защо съсипа рисунката ми?
Пажът се изчерви и започна да отрича, ала беше очевидно, че лъже. Девойката разбра, че по този начин няма да го накара да признае. Всъщност животът на кралския паж не беше от леките — ставаше в ранни зори и по цял ден търчеше нагоре-надолу из двореца, изпълнявайки различни заповеди. В замяна получаваше само ругатни и по някой и друг шамар. Ала истинските му мъки започваха, когато навършеше десет години и му разрешаваха да служи като оръженосец на някой от знатните благородници.
Бриана пусна ухото му и подаде на момчето захаросан бадем.
— Я ми кажи, проклетнико, кой те накара да съсипеш рисунката ми?
Чипоносият хлапак уплашено промълви:
— Ами… нямах друг изход, милейди…
— В такъв случай ти не си толкова виновен, нали така?
Пажът поклати глава.
— Как се казваш?
— Рендъл.
Името му й се стори познато и тя се загледа в червените му къдрици.
— Да не си брат на Елизабет Грей?
Момчето предпазливо кимна.
— Някой те е накарал да унищожиш рисунката ми, но ти не си искал, така ли е?
— В двореца никой не може да си позволи да не изпълни заповед на принцеса Изабел… — смутено избъбри пажът.
Бриана му се усмихна, пъхна препечена кифличка в ръката му и го пусна да си върви. Ако не искаше да закъснее, трябваше да побърза. Адел й беше приготвила една тъмносива кадифена туника, но девойката поклати глава и си избра бледолилава рокля, а върху нея облече тъмновиолетова туника. Леля й сплете косите й в две тежки плитки. Сетне Бриана си сложи чорапите, пристегна ги с дантелени жартиери и обу елегантни ботушки от мека кожа. Взе тъмновиолетовите си кадифени ръкавици, украсени със златни нишки, изпи на един дъх чашата с медовина, целуна Адел и изхвръкна от стаята. След по-малко от минута Бриана стигна до стаята на приятелката си.
Придворната дама на Джоан, Глинис, беше от Уелс и черната й коса и мургавата кожа контрастираха с нежната русокоса красота на Джоан. Глинис знаеше всички клюки в Уиндзор, а освен това беше толкова суеверна, че често ставаше обект на подигравки.
Бриана се изненада, като видя разпуснатите коси на Джоан.
— Но ти не можеш да ходиш на лов с тази коса!
— Днес съм тръгнала на лов за друга плячка! — засмя се Джоан, но взе сребърна мрежичка за коса, а приятелката й помогна да прибере гъстите си коси в нея.
Двете момичета повдигнаха полите на роклите си и весело се затичаха по коридора към кралските апартаменти.
Спалнята на принцеса Изабел бе осеяна с рокли, които не бяха заслужили нейното одобрение. Сърцето й се изпълни със завист, когато видя тъмновиолетовия тоалет на Бриана и тъмнорозовата рокля на Джоан. Камериерките и придворните дами на принцесата едва сдържаха сълзите си, измъчени от капризите на господарката си. Една от тях й подаваше небесносиня рокля, а друга държеше елегантен жакет от черно кадифе. Изабел приличаше на майка си и бе единствената от рода на Плантагенетите, която имаше тъмна коса и черни очи. Всъщност би могла да бъде доста привлекателна, ала сърдито стиснатите устни загрозяваха красивото й личице.