— Сега процепът се поддържа леко отворен, за да поеме острие — обясни Тайрън. — Благодарение на онази метална обвивка, плътта не може да бъде срязана. Обикновено се получава само незначително натъртване. Металът предпазва меката плът и улеснява чистото вмъкване. Разбира се, пластината се размества и донякъде притиска гърлото, причинявайки неудобство на лакса. Повечето хора смятат, че това го изпълва с по-силно нетърпение и желание да се стреми към лесна победа. Тази част от бронята винаги се прикрепя последна — и се сваля първа. Когато в пластината на гърлото се вмъкне острие, то довежда до пълно спиране на нервната система на победеното създание. Наричаме това „изключване“ — но за един лакс това не е смърт, както би било за човек. Изваждаш острието и, чрез ордум, един лакс може да бъде върнат в съзнание, готов да се бие отново.
Въпреки безпокойството си си помислих, че ще трябва да свикна да работя със създания като това, ако исках да се бия.
Сега Тайрън постави разтворената си длан върху металната броня, която покриваше челото на съществото.
— Събуждане! — заповяда тихо.
Лаксът се надигна и седна внезапно, протягайки дългите си ръце като човек, който се събужда от сън. Пое си дълбоко дъх и зад тесния хоризонтален процеп на бронята, покриваща лицето му, очите потрепнаха бързо. Създанието изглеждаше заплашително и сърцето ми подскочи — открих, че отстъпвам назад. За щастие, не мисля, че Тайрън забеляза, защото все още беше съсредоточен върху лакса.
— Самопроверка! — нареди рязко той. — Сега дадох указания на лакса да се заеме с проверяването на собствения си ум и тяло; изпълнява сложните насоки, които му дават нужните умения, за да се бие на арената.
Кимнах — макар че всъщност не разбирах всичко, което Тайрън казваше. За пръв път, откакто бях напуснал дома си, се почувствах стреснат от предизвикателството, което си бях поставил. Изражението на лицето ми очевидно ме издаде, защото Тайрън се усмихна.
— След време новобранците се научават да задават модела, но за начало работят с лакси, които вече са били настроени и обучени.
— Може ли да ни види? — попитах нервно, изучавайки потрепващите очи на съществото.
— О, може да ни види, и още как. И може да мисли. Но това, което осъществява мисленето, е моделът. Той не притежава съзнание като нас… Някои хора смятат, че те се наричат „лакси“2, защото им липсва чувствителност и не осъзнават нещата, но това са куп глупости. Преди петстотин години майсторите в обучението по бойни умения създавали и настройвали бойни лакси, които имали съзнание — точно толкова живи и способни да съзнават, колкото ти и аз. Вече не можем да правим това. Това познание се е изгубило с течение на времето, за нещастие. Един лакс е по-бърз и по-силен от човек, но винаги помни, че не притежава чувствителност и съзнание, така че не се безпокой за това. Както и да е, момче, хайде сега да отидем да огледаме няколко арени.
Излязохме от избата и се качихме обратно по стъпалата. Когато излязохме на открито, трябваше да си пробиваме път през тълпата и почувствах тръпката на вълнението. Тайрън посочи нагоре:
— Над онзи таван се намира просторна кръгла зала. Там се оповестяват списъците, назоваващи участниците, които ще се бият. На това ниво подът е разделен на участъци като спици на колело на тринайсет бойни зони — обясни той. — До всяка се стига от коридора, разположен зад външните стени.
Беше трудно да чувам какво казваше Тайрън. Не само че хората ни блъскаха и крещяха, за да бъдат чути, докато минаваха: сега се носеше и далечен рев на скандирания и насърчителни възгласи, и нещо, което звучеше като постоянно, ритмично биене на барабан.
Тайрън ме въведе в първата зона и видях, че всяка от спиците беше на две нива. Под нас се намираше дървена кабина без прозорци, отворена отгоре. Зрителите стояха отгоре, гледайки надолу към действието.
Присъединихме се към разнородната тълпа от хора, блъскащи се да си намерят място на наклонения зрителен балкон. Онези точно отпред бяха притиснати силно към металните предпазни перила; струваше ми се, че са изложени на съвсем реален риск да си счупят ребрата или нещо още по-лошо. Радвах се, че Тайрън, изглежда, беше доволен да остане отзад.
Почти всички зрители бяха мъже. Бяха груби и шумни, крещяха неприлични думи и плюеха долу на арената под нас. Приливи на гняв или вълнение преминаваха през тълпата, сякаш тя беше огромен звяр с безброй гърбове, но микроскопичен ум.